Споменът се врязва като острие на коса в косата на гостенина. Той се сеща кой е. Може би разказът ми му е помогнал. А може би малката снимка на камината е запалила в него пожара, в който сега гостенинът се пържи. В очите му се чете омраза. Дали ще ме убие с бутилката, която държи в ръката си? Не зная. Опитвам се да замаскирам страха си, като ставам и му подавам един отдавна пресъхнал кладенец. Той полита надолу и се просва в тинестото дъно. Затварям кладенеца. На гостенина не му трябва надежда, трябва му мрак. В мрака се мисли по-лесно, а светлината на надеждата не е нищо друго, освен болка. Ако си загрижен за някого, не искаш да го боли. Затова и не му даваш надежда.
Гостенинът хлътва в мрачната дупка. Тишина. Аз го поглеждам, той още пада надолу, личи по бръчките на челото му, че още се наслаждава на летенето. Какво го доведе тук, не искам да зная. Страх ме е да си помисля какво ли трябва да си преживял, за да стигнеш тук, сред мрачните дворове, забравени от времето, сред мрачните дв ...