Изповед
Животът ми се превърна в захабена карта от събития, картата остарява, избелява, а нови страници, уви, няма – амортизира се... събитията бяха... Станах безличен, като некролог на непознат човек, залепен прилежно на електрически стълб - дано и близките ми не ме забравят!
Щеше ми се да имам повече време – толкова неща имам да сторя, а толкова сторих и пак малко направих – да си човек е непосилна задача... да бъдеш верен и да простиш... да посветиш на любимата стих.
Мислейки за стореното от мен дотук, се изпълвам с мижаво чувство на микроб; ако бях микроб, щях да съм велик, но аз съм човек и делата ми са незначителни, листовете за поеми - празни...
Всеки иска да остави нещо след себе си – пари, деца, имот, кола!!!
Не, мерси – в тях се крият всички обвързващи и спиращи неща... на полъха на вятъра, за да се възкача.
Искам чувствата си да оставя, възприятията си да предам, любовта си да нарисувам, но преди това да кажа всичко, от което ме е срам.
Срам ме е, че мога още, но се спирам... къде отиде замечтаното дете - превърна се в крайно обременен човек... а лошото е, че всички станахме такива, нали, приятели?
Срам ме е, че не обичах истински, когато можех да го правя, заслепен от блясъка младежки и от мисълта, че в самотата е най–истинското щастие...
Срам ме е, че ме е срам, че живота си опропастих, а можех... ех, можех, но не мога вече!
Живея - значи търся, страдайки... умирам обичайки, защото знам, че баналната действителност души любовта! - а можех повече да те обичам.
Аз умирам с Любовта и възкръсвам – страдайки, търсейки отново, за да се втурна в поредната си гибел...
Умираме още от раждането си – прост биологичен закон. Всичко е въпрос на време.
Следователно: живея - значи умирам...
© Юнеско Чомски Все права защищены
Поздравления!