Казват, че всички пътища водят към Рая. Не знам кой е изрекъл тази сентенция, но има истина в нея. И пустинята може да е рай, ако обичните ти са покрай тебе. След като се преместихме в Аризона в началото на октомври 2023 година, пейзажът, който ме приветстваше всяка утро от двата прозореца на стаята ми, беше в пълен контраст с онзи, на който се любувах по време на двуседмичния ми престой в къщата им в Ладера Ранч, Калифорния. Само на десетина километра от дома им се намира курортното селище Лагуна Бийч на брега на Тихи океан, където пищна и разнообразна екзотична растителност омагьосва погледа на всеки турист. А тук – в Аризона, засъхналите храсти и треви над каменистата пръст, гниещите стволове на съборените от старостта огромни туловища на кактусите навяваха в душата ми усещане за мъртвило и дълбока тъга. Сухият въздух, дращещ гърлото ми първите няколко дена, не беше пощадил и по-крехките, неиздръжливи на суша растения. „Боже, как се живее тука цял живот сред тази пустош!“ – повтарях си на ум в продължение на седмица след настаняването ни в новата им аризонска къща.

         Вероятно щях да изпадна в дълбока депресия, ако не бях задействала навреме защитните си механизми: четене, писане, слушане на музика, готвене, дълги разходки сред природата. Продължавах да тъгувам мълчаливо по зелените гори и поля на Лудогорието, но с всеки изминат ден откривах нещо красиво и много различно от познатото досега и така лека-полека първоначалното ми разочарование се разсея. С годините аризонците са се приспособили към суровите природни  дадености тук. Те едва ли биха могли да си представят зашумелия пролетен злак на Лудогорието. Често си мислех колко малко ценим онова, с което Бог ни е дарил нас, живеещите в България! Гори, планини, низини, плодородни почви, море, реки и езера с бистри води... Къде ти в Аризона море или чернозем! За всяка педя земя се борят тук хората. Премахват с булдозери горния каменистопясъчлив слой на почвата, за да „завоюват“ територии за отглеждане на земеделски култури. Видях го с очите си на две, три места, докато пътувахме из страната. Пустинна земя! Пустиня ама, хората са я превърнали в рай. Бях се привързала към кактусовия рай в Скотсдейл, но трябваше да си тръгна.  

         Скоро щях да поема обратният път родината. Бях спокойна и удовлетворена от видяното и изживяното по време на близо четиримесечното ми гостуване в Новия свят. Не кръстосахме шпаги със снахата, както обикновено се случва между снаха и свекърва, берекетверсин. Това беше много важно за мен. Не знам дали го усещат снахите ми, но аз ги обичам като свои дъщери, но видя ли, че някъде бъркат, не си премълчавам. Естествено, по-строга съм към синовете си. Де с майтап, де малко по-хапливичко, кастря им кривините от време на време. Осъзнавам, че трябва да стоя на дистанция от семействата на синовете си, да ги оставя сами да правят избори и да носят отговорността за последствията от тях. Иначе  никога няма да станат зрели хора и въпреки тази осъзнатост, загрижеността ми за тяхното добруване не намалява, напротив. С порастването на внуците ми от време на време ме обзема безпокойство при мисълта, че  доброто и злото вървят  хванати ръка за ръка по пътищата на живота и пресрещат всеки. Важно е чия ръка ще поемеш? А случва се понякога дяволът да се крие и зад ангелска маска. Злото няма родина, възраст, то не старее и не умира.

         Началото – никога няма да забравя датата – 2.02.2008 година.Тръгнаха с два големи куфара, 10 хиляди долара и зелена карта в джоба. Снаха ми беше бременна в шестия месец. Споделяли са ми, че първите месеци са пестели пословично и отлагали даже закупуването на детска количка за новороденото бебе. След година и половина си купиха къща в Ривърсайт, десетина година живяха там и решиха да се преместят в Ладера Ранч. След седем години, поради основателни причини, пък решиха да заживеят в Аризона. Какво са преживели  през изминалите седемнадесет  години, те си знаят. Само веднъж, след като се роди и второто им дете, внука ми, заприказваха за връщане в България поне за известно време, докато поотрасне бебето, но и тъй не се решиха да поемат обратния път към България. Пребориха се с трудностите, издържаха на всичко двамата заедно. Предполагам най-трудна за изживяване е била носталгията им по родината и липсата на подкрепа от страна на близки и роднини.

         И сега, в новия им дом в Скотсдейл,  където условията за живот са от добри по-добри, прекрасни бих казала, знам, че няма да им е лесно. Не случайно ме поканиха да им гостувам точно когато се преместваха да живеят в Аризона. Тук отново са сами, сами …. Ни един  близък или роднина. Има българи емигранти във Финикс, но всеки е зает с работата и с грижите около семейството си. Срещат се на събирания на емигрантите по случай някой български празник. Съседите отляво живеели в Канада, и си идвали само през зимата, когато там е студено. Съседите отдясно са местни, младо семейство с две малки момиченца. Мъжът сутрин излиза с колата и се връща вечер. Съпругата му се грижи за децата си, но дали ще се сближат толкова скоро, че да имат поне едно близко семейство, Бог знае. Съвсем сами в чужд свят. Ей това е най-трудно поносимата страна на емигрантския живот. Откъсваш се от корените си, живееш без обичта и подкрепата, която близък или роднина може да ти окаже в труден момент. Децата бързо си намериха другарчета, особено внукът ми. Още втората седмица негови съученици надойдоха пред гаража да го викат да карат заедно електрическите си колелета из квартала. Внучката е срамежлива и свита, но и тя по-късно си създаде в училище приятелски контакти със съученички.

         Отначало, докато внуците ми бяха малки, доста тежко изживявах раздялата. Тогава нямаше месинджър, по скайп често си общувахме. Радвах се на внуците си само през екрана. Често ме обземаше разяждащо чувство за вина, че не мога да помогна на снаха ми в грижите при отглеждането на децата. Вярно, работех тогава, но… ако бяха наблизо, можех да им помагам с каквото мога. Можех да отменям снахата за час, два, да си отдъхне и тя, да прекарвам време с внуците си, да им се радвам отблизо.

          Веднъж, бяхме заедно в дневната, внукът ми пита майка си:

              – Майко, може ли баба да остане завинаги тук? – Разтопиха ми душичката тези негови думи. Понякога само две, три слова могат да заменят и най-скъпоструващия подарък. Сигурно ѝ се разтуптяло сърцето на снашицата ми. Коя съпруга днес би се съгласила да дели пространството в един дом със свекърва. Навремето и аз не исках да живея под един покрив с моята, въпреки упоритите настоявания на родителите на съпруга ми. Стадният инстинкт, племенните съюзи и правила, патриархалните норми вече са отживелица. Човешкият мозък се развива, хората са по-самостоятелни, не са изцяло зависими от природата или от парчето земя, собственост на старейшината в семейството. Сега индивидуализмът е на мода. Това е разбирането на американците за цивилизованост? А колко осезаемо се долавя това там, ако знаете! Съдя по поведението на внуците си. Всеки си има своя територия в къщата и другите нямат право да припарват там без покана или разрешение. Аз съм селско дете, все още не съм се цивилизовала напълно, та докато те бяха на училище, от време на време надниквах в стаите им. Един ден, когато бяхме само двамата с внука ми, викам му:

               – Имаш едно голямо „Браво!“ от мен. Твоята стая е по-подредена и по-уютна от стаята на сестра ти. Наистина, в чекмеджето на бюрото му, в рафтовете над него, както и в неговия кът в единия от гаражите цари безупречен ред. Каката е подчертано артистичен тип, по завеяността си прилича на мен. Все витае в някакви далечни светове. Усмихна се внукът ми и преплете ръце около тялото ми. На другия ден, готвех нещо в кухнята, чувам някакво тупуркане в коридора. Излизам, гонят се двамата. Каката се опитва да издърпа някакъв предмет от ръцете на брат си. После разбрах, че за да получи още едно „Браво!“ от мен, внукът ми взел от стаята на сестра си някакъв сувенир да краси допълнително бюрото му. Внучката е по-голяма с три години, но не отстъпва нищо свое на когото и да е, макар тя самата от време на време да измолва от майка си някоя друга дреха, която ѝ харесва .

            – Това е мое! Как така ще го вземеш, без да ме питаш? Не ти го давам! Защо си влязъл в стаята ми без мое разрешение и си бутал нещата ми! – сърди се  тя. Майка им не се намеси. Аз също. Явно сувенирът си отиде на мястото. Сами си решиха проблема.

           Една вечер бяхме излезли на вечеря из града, но внукът ми не пожела да дойде с нас. Сам щял да си приготви вечеря, 12-годишен е. Като се прибрахме, преди да си легнем, уж да му пожелая „Лека нощ!“, лекичко надничам през отворената врата на неговата стая. Играеше на някаква игра на компютъра си. Гледам, плазменият телевизор, доста големичък, който беше подпрян на стената в детския хол, вече е окачен на стената над компютъра му. Ахнах от изненада. Доста тежичък ми изглеждаше. Чудех се дали да осведомя снахата или не, но си премълчах. На другия ден тя влязла в стаята му да вземе негови дрехи за пране и забелязала окачения телевизор на стената. Като се прибра той от училище, тя го пита:

            – Защо не изчака баща ти да закачи телевизора на държачите по стената на твоята стая? Ами ако беше го изтървал? – Аз не толкова за телевизора бях загрижена, колкото да не се изсипе от тежестта, която беше вдигнал.

              – Ами чаках достатъчно, майко! Напомних  веднъж на баща ми, той не прояви разбиране. Реших сам да си реша проблема. – Такива са американците. В училище май повече ги карат да мислят и да решават проблеми, отколкото да им пълнят главите с информация, която да ги обременява. Няма как да не усетите, че са съвършени индивидуалисти, но пък са коректни и лоялни, стига да не прекрачиш зоната на личния им комфорт.

         Не си спомням дали често съм казвала на синовете си, че ги обичам, докато бяха малки, но мога да твърдя, че съм се грижела за тях всеотдайно. Тази грижовност съм я наследила от собствената си майка. Беше изключително всеотдайна и неуморима жена! Не си спомням някога да си е позволила следобедна дрямка. Едва ли сме били толкова кротки като деца с брат ми, но тя нито веднъж не ни нагруби, не помня да ни е наказвала някога с шамар. Докато още бяхме малки, спяхме в една стая с родителите си. На пружинени легла с тюфлеци. В едното те, майка и татко, в другото аз и брат ми. През зимните месеци стаята се отопляваше от печка за дърва „Бисер“. В една и съща стая майка готвеше, после проветряваше, а преди още баща ми да пристрои помещение за баня зад къщата и да инсталира там силистренския бойлер на дърва, майка ни къпеше в същата стая в едно тенекиено корито. Ходехме на детска градина още тогава. Внуците ми сега освен отделна стая за всеки един от тях, разполагаха с отделни бани с вана и предверие с мивка и голям шкаф към тях. Ала каква е била цената? Надявам се някога, като пораснат, да проумеят цената на наличното и да са благодарни и признателни на своите родители. Само благодарността ражда още благодат. 

         Защо си спомних за своята майка? Защо се изредиха тези мисли в главата ми? Вероятно несъзнателно се смятам за недостойна да получа този щедър жест от големия си син. Имаше моменти, когато бях закъсала със здравето доста сериозно, отсъствах от дома, престоявала съм в болница в продължение на месеци. Баща им и свекърва ми се грижеха за тях. Няма как  липсата ми да не е оставила следа в душите на синовете ми. После се случи разводът с баща им ….  Как ли го е преживял всеки един от тях?  Много вода изтече …. Много тайни станаха явни, истината никой не може да я залости зад железни врати. Тя ги топи със своята топлина. И засиява рано или късно. Времето е най-точният съдник. Рано или късно скрито покрито не остава. Хастарът на душите ни става видим. Животът ми премина в грижи за другите, рядко бях дарявана с жестове на внимание и подаръци….

         Сега вече  беше друго, връщаше ми се въздаденото добро. Всички разноски за пътувания и развлечения бяха поети от семейството на сина ми, което малко ме притесняваше. Опитах се да компенсирам отчасти  щедростта им със закупените подаръци за Коледа, но … изразходваната от мен сума за тях беше невъобразимо по-малка. Странно, непознато усещане беше това за душата ми – да бъде дарявана с благодарност, признателност, с обич и грижа. Щастието от получаването на обич и признателност е не по-малко красиво и вълнуващо преживяване от това да даряваме безусловно другите! Дано всеки го преживее! А и малкият ми син е толкова любвеобилен! Знам, че би направил невъзможното за мен.

            Детето ти да ти подари възможността да пропътуваш половината земно кълбо и да видиш какво има от другата му страна, как живеят хората там, това наистина е щастие. Дай, боже, да сполети всекиго! А бих ли останала да живея в Америка, ако имах такава възможност? Много ми е трудно да отговоря. Майчино сърце, разделено на две, как оживява? Големият ми син на единия край на света, малкият на другия – в Хамбург. Разпъната майчина душа! Въпреки онази тъничка болка, която понякога обзема душата ми, безкрайно съм благодарна на Всевишния, че ми позволи да бъда майка. Дали има нещо по-велико от това да отгледаш живот в утроба? Да, важно е и какво ще последва след появата на малкия човек на бял свят. Родителството е огромна отговорност, не знам доколко го осъзнават младите. Трудно ми е да преценя от дистанцията на годините дали съм била достоен родител. Все пак си имам критерий – честно, с достоен труд спечелен хляб съм хранела децата си. Надявам се да им е сладнял. Дали след време децата и внуците ми ще се гордеят със спомена, който ще оставя след себе си? Не знам. Но ми е спокойно на душата. На съвестта – също. Бях толкова добра майка, колкото можах.

Самадхи