Събудих се от капчици вода. Не валеше, бяха дошли по вятъра. Не бяха обикновени. Бяха заредени сякаш с нещо топло, нежно, звучеше музика, туптеше сърце… Сякаш бяха капчици Любов! Но изведнъж чух шепот! Една капчица говореше:
- Ох, изморих се! Толкова път изминах, а и силите на Вятърко вече са на привършване… - и видяла, че я слушам, започна своята изповед.
„Аз не съм дъждовна капчица. Аз съм сълза. Да, като в онази приказка! Но аз съм сълза на една влюбена Жена. Тя е много далеч, зад планини и морета. Далече е от Родината и приятелите. Далече е и от човека, в когото е влюбена. Една привечер тя бе излязла на разходка. Денят бавно гаснеше, Слънцето се скри и иззад пухкавите облаци свенливо се показа Луната. Тогава Сърцето на Жената се сви и затрептя учестено. Мислите ù отново бяха с нейния любим! Той бе там някъде в нейната България. Тя страдаше за него и усещаше, че и той боледува по нея. Чуваха се редовно по интернет. Но липсваше топлината на докосването… Тя си спомни прекрасните мигов ...