Сезонът е зима. Денят - сряда. Часът - 07:17. Аларма. Шумна. Умоляваща. Дразнеща. Отварям очи. Слънцето се подава на хоризонта. Въпреки облаците. Трябва да ставам.

Пипнешком стигам до кухнята. Четири мига по-късно дими кафе. За фон звучи сутрешен блок. Някакъв човек в костюм стои срещу двама други. Показват се някакви графики, цифри, години: “...нивата на безработицата се е вдигнала с…”, “... това е от предходната година…”, “... дайте повече яснота по въпроса за…”.

Отварям гардероба. Вадя синя риза. Каре. С едната ръка гладя. С другата пия кафе. Обличам се. Якето, обувките, ключовете за колата. Бадж. Всичко изглежда наред. Натискам копчето на асансьора. Чакам. В трафика се чуват клаксони. Две ленти в едната посока. Две ленти в другата посока. Задръстване. Светофарът свети червено. Дали с поглед мога да го карам да смени цвета с някой по-приятен. Синьо? Не. Жълто, после зелено. Пет кръстовища по-късно поглеждам часовника. Закъснявам. Шефката пак ще ме гледа косо. За трети път тази седмица. И тогава я виждам.

На тротоара до мен върви Тя. Не! Това не може да е истина. Чухме се по телефона преди две вечери. Тя каза, че в Прага вали. Имало бедствено положение. Затворени летища. Пренасочени полети. Две премигвания по-късно изчезва. Спомен. Поредният спомен за първата ни среща. Тя носеше от онези панталони с висока талия, които карат момичетата да изглеждат с крака, почващи от раменете.

Имахме среща на Часовника. Аз закъснявах. Бях се притеснил до такава степен, че забравих ключовете за вкъщи. Щях да съжалявам за това по-късно, но… Когато се усетих зад мен стоеше половината път до вкъщи. А пред мен - любовта на живота ми. Това е един от онези моменти, в който си казваш “Или го правиш или не.”.

Клаксон. После втори и трети. Трафикът рано сутрин може да звучи като симфония понякога. Светофарът свети зелено пред мен. Включвам на първа и потеглям.

В офиса е шумно. Опитвам се да си събера мислите и да свърша нещо полезно. Заставям се да не мисля за това, че я няма. Събирам всичките си мисли в една точка с размерите на глава на карфица. Уви. Явно и днес ще е един от “Онези” дни. В които се движиш тялом. Духом тъпчеш на едно място.

17:29. Офисът притихва. Казвам “Лека вечер!” на леля Веска. Чистачката на етажа. Тя ми се усмихва и сякаш се сгрявам отвътре. Ама мъничко.

Вкъщи е топло, мирише на сос за спагети и застояло. Трябва да изчистя. Да пусна прахосмукачка и… Преди имахме график. Тя готви, аз минавам с прахосмукачката. Вечерята минава бързо в разговори за изминалия ден. Гледаме телевизия. Тя заспива на дивана. Завивам я и оправям леглото. Лягаме, тя прошепва “Лека нощ…” и заспива моментално.

Откакто я няма обаче, вечерите ми минават различно. Полуготова вечеря или нещо набързо. Често си вземам работа за вкъщи. Преглеждам работните файлове отново, преди да ги изпратя за одобрение на Главния. Прехвърлям няколко страници от книгата, която Тя ми подари и заспивам. Нощите ми минават бързо. С всеки следващ ден съм изморен повече и повече.

Преди излизахме. С приятели, сами, понякога поотделно. Тя смяташе, че прекалено обвързващите връзки са за възрастните. Знаете, всяка вечер заедно. Излизане заедно, пътуване заедно, спане заедно… Така се изхабява една връзка.

С всяка изминала вечер без Нея преповтарям всеки разговор, който сме водили. Всяка караница. Всеки смях. Като онзи път, когато я оставих сама да смени зимните гуми на колата с летни. Оказа се, че беше разменила местата им. Беше ги напомпила с различно налягане. Разбрах чак след седмица. Тя упорито казваше, че всичко била направила както трябва, и че дори чела в интернет как се правело. От тогава се шегувахме, че ако нещо не е както трябва се чете в интернет. Смеехме се. Сега се смея сам. Ако човек ме гледа със скрита камера ще реши, че съвсем си изгубил ума.

После пак повтарям разговорите. Споровете. Караниците. Опитвам се да открия защо се получи така. Кое мъничко камъче обърна колата. Защото във връзките обикновено се случва така. Всичко отначало е наред. Излизаме, ходим на кино или на театър заедно. После тя остава да спи вкъщи. Докато се усетиш и вече има розова четка за зъби в банята и празен рафт в гардероба. Събуждаш се от нейната аларма сутрин. После идва първият Великден заедно. Първото море. Спорът “Какво ще правим на Нова година?”. Следват спирките Свети Валентин, Осми март и Първа пролет. Избирате заедно диван за хола. Обръщаш се и вече е минала година от първото “Хей, хайде да пием по кафе някой път!”.

И тук идва онзи тънък момент. Моментът, в който започвате да довършвате изреченията си. Да знаете кой какъв сок предпочита. Или кое заведение не харесва. И тогава разговорите вечер започват да стават все по-делови. Все по-кратки. Изреченията започват да стават съобщителни.

Какво става накрая ли? От изречения като “Дай да не прекарваме цялото време на света заедно!” и “Искаш ли да излезем с колежката от офиса и приятеля ѝ?” в “Чух се с Мая. Канят ни на вечеря утре. В осем.” и “Подай ми солта.”. Излишно е да казвам, че все по-рядко се смеем. Вече не правим планове. Вече взимаме решенията сами.

Спомням си онзи разговор. Писа ми по обяд, че имала страхотни новини и искала да ги обсъдим на вечеря. Прибрахме се, поръчахме вечеря и си сипахме по чаша вино. Вечерта беше хладна. От онези, в края на лятото, в които залезът е златен, но вятърът северен. От началото не знаеше как да започне. Беше превъзбудена, оживена и очите ѝ искряха. Беше получила имейл от една компания в Чехия. Предлагаха ѝ работа. Двойно по-високо заплащане от сегашното, при това в местна валута. Осигурена квартира и служебен автомобил. Дори щяха да покрият студентския ѝ заем. И тогава каза нещо, което ме поля със студена вода. Каза, че е приела.

И тогава се почуствах предаден. Сякаш кръвта напусна крайниците ми. И сърцето ми напусна областта на гърдите. Зарадвах се. Кой ли не би се зарадвал? Но и от друга страна се почуствах празен. Не за това, че щеше да замине в чужбина. А защото беше избрала да замине в чужбина без дори да ме попита за мнението ми. Не ме разбирайте погрешно. Не съм някой деспотичен приятел, който иска всичко да минава през неговото одобрение. Никога не бих я спрял. Просто се почуствах ненужен.

Следващите три седмици минаха светкавично. Всяка минута беше изчислена прецизно. Всеки ден беше разграфен в приготовления. Подготвяха се документи. Търсеха се самолетни билети. После първото ѝ заминаване, за оформяне на документацията там. Спомням си първата нощ без нея. Легнах си и цяла вечер се въртях в леглото. Търсех я. Търсех присъствието ѝ. Но усещах само празната част от леглото. На разсъмване стоях и гледах часовника. Спрях алармата още щом изсвири познатия първи акорд.

Сещам се за тази първа сутрин без Нея. Сещам се и за това, че срещнах любовта на живота си пред Часовника. Но тя не срещна мен.