В един момент всичко свърши. Всичко, което носеше щастие удоволствие и каквото е задоволство си отиде. На Георги не му оставаше нищо друго освен да продължи живота си, но не знаеше как? Знаеше какво иска да прави, бичаше работата си повече от всичко обичаше да прави точно това, което правеше, защото... и той не знаеше защо. Просто това му доставяше удоволствие да прави, изпитваше истинско удовлетворение от това.

   Георги беше мъж на средна възраст, висок около метър и осемдесет с тъмна коса, кафеви очи, пронизващи од дъното на душата.

Странно беше да гледаш този мъж, който винги е бил сигурен в себе си и в решенията си с този поглед в очите, сякаш казваше, че нищо не може да направи и се беше предал.

Реши, че трябва да избяга. И го направи, просто извади телефона си, набра номера с когото беше говорил по рано през деня и каза:

   - Търся Гари Андерсън. Здравейте господин Андерсън, по-рано днес говорихме искам да Ви уведомя за решението си. Приемам. Кога трябва да съм при Вас?

.......

   На летището Георги беше сам, тягостното чакане изпиваше силите му. Отдалеч си личеше, че беше нервен постоянно поглеждаше, към часовника си, после към входа, после към изхода. Тайно се надяваше да види бялото и лице, само за една секунда.

   - Последно повикване за пътниците за полет 338 от София за Лондон.

Трябваше да тръгва. Може би някой ден тя щеше да го разбере и да му прости.

Събуди се от докосването на колесника в земята. От този момент започваше новият му живот, живот, който до преди няколко седмици беше мечтал да води и искаше да сподели...

   Излезе на терминала и видя насреща си табела на, която пишеше името му. Носеха я двама плешиви чичковци. Отиде при тях, представи се както  те на него. Притесняваше се от английския си. Не знаеше достатъчно много думи, но можеше да мисли бързо, което до някаква степен компенсираше това.

     Единият чичко беше Гари, а другия се наричаше Джордж. „Тоя дали изобщо знае, че ми е адаш“ помисли си Георги.

     Двамата го поведоха към колата, която щеше да ги откара първо в квартирата му и после във фабриката, в която щеше да работи.

     След час и половина бяха вече там. Гари го запозна с екипа и предложи да го разходи из производствената база. С вътрешно нежелание Георги прие. Тези хоря явно се съмняваха в способностите и знанията му. Нямаше нищо против да го подложат на изпитание.

     И точно това се случи. Още с влизането в цеха минаха покрай заваръчното отделение. Един бърз поглед го накара да сложи ръка на размото на Гари и да му каже:

   - Г-н Андерсън, два от роботите са останали бе заваръчен газ. Трябва да се спрат, защото ще повредят целия топлообменник.

   Прав беше явно десетте години в работилницата не бяха отишли на празно. С това спечели началното уважение, което му трябваше. Когато се върна в офиса усети върху себе си смесица от завист, страх и симпатия. Колегите бяха научили какво се е случило. А и Гари го похвали пред всички, като дори го даде за пример. Той току що дошлия, той този дето влезе тук точно преди два часа вече беше даван за пример.

   Още на следващия ден отиде на работа, седна си на бюрото и зачака. Не беше необходимо много време, за да му донесат една папка, в която имаше данни за проектиране на апарат. След като изчете съдържанието ѝ, затвори я разтърка очите си и се захвана за работа. Усещаше, че всички го гледат, но това не го интересуваше. Той беше там, за да работи. Докато го правеше се успокояваше, мислеше само и единствено за работата си и за... Виктория. Тя беше жената, която търсеше на летището в България. Тя беше жената, показала му истинския смисъл на живота му. Тя беше жената, която го накара да мечтае. Тя беше човека заради, когото беше тук сега.

   Изчисленията бяха готови два часа по-късно. А целия проект беше готов за проверка и пускане в производство след още 2 дни. 10 минути след като изпрати файловете на Проджект Мениджъра го повикаха в офиса му. Той отвори вратата и видя Джордж, когото познаваше вече от летището.

   -Седнете, Георги. Трябва да поговорим.

Някакво напрежение незнайно от къде се появи и го стисна за гърлото, но той запази самообладание, придърпа близкия стол и седна на него.

   - С тази работа ме впечатлихте. Трябва да призная, че досега не съм срещал човек, който може да направи това за толкова кратко време. Може би е крайно време да преосмислим политиката си и да наемаме повече хора от вашия регион (имаше в пред вид Източна Европа).

   - Благодаря Ви за мнението, но не мисля, че съм направил нещо кой знае какво, все пак нали за това съм тук. Гласувахте ми доверие и ще направя всичко възможно да го оправдая.-отговори Георги.

   - Радвам се, че сте част от екипа ни. Бъдете готов да Ви натоварваме с все повече отговорности. Сега можете да си отидете на работното място.

Георги стана видимо доволен от това, което се беше случило и тръгна към вратата. Хвана дръжката и в същия момент чу зад себе си:

   - От днес сте новият ни ръководител група „Съдове и Апарати“. На ваше подчинение ще има екип от 7 души, за които ще носите персонални отговорности и ще докладвате за работата им лично на мен. Сега вече сте свободен.

   Още същия след обед го представиха на екипа му. Най-важното в момента беше да спечели тяхното доверие и ги покани да пийнат по едно след работа. Всички бяха млади хора изпълнени с ентусиазъм и надежди за бъдещето. Той се надяваше, че ще може да ги научи на това, което знаеше. Държеше се като техен приятел, за да може обстановката да е спокойна, ядосваше се когато се дънеха и им го показваше ясно, но винаги ги защитаваше пред Джордж и пред другите ръководители.

     След няколко месеца го повикаха в офиса на управителите, той се запъти натам като се чудеше както толкова е станало, че трябва да го викат там, а не го оставят да си върши работата. Влезе вътре с явно недоволство, което прикриваше изкусно. В големия кабинет бяха събрани абсолютно всички, които имат каквото и да е отношение към производство и проектиране във фирмата.

   - И така, господа. След като се събрахме можем да започваме. Единственото, за което ви събрах днес е да Ви уведомя, че спечелихме търга за обновяването на АЕЦ-Уорингтън.

   Последваха бурни аплодисменти. Това беше проект, който щеше да осигури работа за доста време на пред.

   - Започваме работа от другата седмица, за целта искам всеки от вас да събере по трима души от екипа си, които заедно с него да се приготвят за заминаване. Ще бъдете командировани там до пуска на съответната инсталация, за която сте изпратени. Попълнете тези формуляри и ми ги изпратете по пощата.

   Формулярите бяха предимно информативни, изискани от АЕЦ-а попълваха се елементарно до полето където пишеше „лице за контакт при злополука“. С треперещи ръце той написа „Виктория Иванова“ и телефона ѝ.

  Сега трябваше да избере кой да го придружи. Събра целия си екип и ги запозна със ситуацията. След, което ги попита директно:

   - Има ли някой, който не иска да дойде?

Никой не се обади. За него те бяха готови да отидат и на края на света. Наложи се той да избира. Затвори си очите за секунда, после ги отвори и каза:

   - Грег, Саймън и Андрю. Вие сте хората. Заминаваме в неделя след обед.

   Работния ден приключи беше четвъртък всички, които щяха да заминават на другия ден бяха си взели почивен ден. Георги се прибра, заключи вратата облегна се на нея и едва доловимо промълви:

   - Вики, изпълних го. Изпълних това, което ти си пожела вече е реалност. Георги, Англия... Вичко вече е реалност. Обичам те.

   Взе телефона си и ѝ се обади, за да я помоли да сподели всичко това с него.   Получи поредният любезен отказ с аргумента „Някой ден, но не сега. Знаеш, че те обичам, но не сега.“

***

   След няколко месеца една млада жена седеше удобно на леглото си и четеше книга, играейки си с косата си. Сините и очи бяха тъжни сякаш бяха изгубили нещо, което винаги са търсили. В този момент телефона и иззвъня:

   - Ало! Гошо ти ли си?

   - Търся госпожа Виктория Иванова.-каза непознат глас от другата страна.

   - Да, аз съм.

   - Уважаема, госпожо Иванова. С прискърбие искам да Ви съобщя, че със господин Георги Димитров се е случло нещастие.

   - Но какво? Как?

   - Вчера в централата е станал пожар, последван от множество експлозии. Той е извадил от огъня двамата си колеги и се е върнал за третия.... за съжаление нито един от двамата не е оцелял. Георги Димитров е герой, госпожо.

   - За вас е герой, за мен е страхливец, господине. – каза тя, и изтърва книгата, която никога нямаше да дочете.