За изписаните думите и това, че те ни помагат да помним. Защото мозъкът на човека е устроен така, че много често помни лошите неща, а красивите забравя.

Думите, словото и буквите... Нека ги тачим и пазим. Докато почитаме езика и историята си България ще пребъде.

Има една болест. Тя е жестока и най-силното ѝ оръжие е Забравата.

Забравата е най-жестокия съдник на една душа. Била тя болна или не, Забравата винаги хваща в хищните си лапи  не лошите спомени, не силната болка, не белега от раната…  Хваща здраво и не пуска мечтите, копнежите и надеждите на една измъчена душа и щастливите спомени избледняват като изтрити от гумичка. Но гумата не може да изтрие всичко. Там някъде на белия, вече посмачкан лист, остават следи. Едва забележими следи от извивка на буква, връх на удивителен, точка от многоточие или шапчица на главното „Л”. Май е било „Л” , защото шрифта е бил подчертан получер курсив. Пишело е „Любов”, личи си. И търсиш на листа овала на голямото „О” Всяка извивка ти прилича на него, но Забравата нарочно не е оставила нито една следа от думичката „Обичам те!” Може би този връх от удивителен е стоял точно след тази дума? Паметта ти изневерява и не помниш. Не помниш, а и е толкова трудно да повярваш, но пък ти се иска да е било така. Ех, колко много ти се иска! По празния лист, тук-там се появяват въпросителни. Замисляш се и се мъчиш да си си спомниш.

„Още работа имам тук! Ще успея!” – измърморва Забравата със свъсени вежди.

Запретва ръкави и хваща отново  гумата и трие… трие…  докато листа се прокъсва. Получава се дупка. Кръгла, овална дупчица, толкова приличаща на голямо „О”.

„Ех! – ядосва се злобната Забрава и захвърля гумата в ъгъла. – Няма да успея! Как мразя да се изписват буквите с подчертан получер курсив. Остава ми да се надявам листа да бъде смачкан и хвърлен в боклука. Да видим…”

А Душата продължава да се взира в бледите следи по листа. Мисли! Напряга се да си спомни. Мъчи се да почувства. И тогава погледът попада на протритата дупка. Заглежда се! Прилича на нещо тази малка дупчица… Прилича на… Възможно ли е?

Очите на Душата се ококорват, примигват с клепачи и отново се отварят широко. Трескаво шарят по листа и забелязват почти на всеки ред малка дупчица. По ъгъла на окото се търкулва сълза и пада върху листа. На мига думите се изпъстрят по редовете, сякаш си поднесъл на пара лист, изписан с невидимо мастило и от бурната химична реакция текста изведнъж става видим. Думите се нареждат, забързват пулса на сърцето и разтреперват ръцете, стискащи парчето хартия. Въпросителните скачат от листа и завличат ужасилата се от страх Забрава в тъмния ъгъл, оковават ръцете ѝ с железни вериги и остават на пост до нея. Тя навежда отчаяно глава и отпуска безпомощно юмруци.

Душата стиска здраво листа и трепери от вълнение. Спомените нахлуват… чувствата се завръщат… нежността погалва… страстта възпламенява… огънят стопля… и на белия лист се появява заглавие…старото заглавие изписано с нов шрифт – пак подчертан получер курсив, но вече с дебел перманентен маркер. Гумата, захвърлена на пода изпищява и побягва  уплашено, а Забравата въздъхва клатейки глава от безсилие. Провалила се беше!

На листа пишеше: „Винаги ще те обичам, любима!“

Душата си спомни, въздъхна и се усмихна…