Ох… Леле, щях да си изгоря езика с това кафе… Да де, зная, че е вряло, ама… Бясна съм! Направо съм бясна!

Ами пак заради моя… Хорските мъже какви са… Пък той… И аз му викам, че можех свестен да взема, ама той ми се зъби: „Свестните взеха свестните, пък аз на теб се паднах“…

Щото навремето не избирах умната! Можеше да намеря… Ама на… Мислех си, че с тоя мухльо ще съм сигурна – барем претенции няма да има. Тих един, кротък, само за изпълнение на задачи роден. Така си виках – пред хората той ще е главата на семейството, аз ще съм шията и ще го накарам да зяпа накъдето се завъртя…

Дбре беше, но… Гледам го един ден – драска си нещо на хартия. Проверявам веднага… Щото на мъже вяра да нямаш. Всичко трябва да се проверява. И никаква инициатива да не позволяваш – веднага ще направи нещо свестно по неговия калъп.

Та проверих. Няма опасност – просто си рисувал. Шкафа рисуваше, даже добре го беще докарал. Че и със светлосенки…

Е, немах си работа, похвалих го. Не го разглезвам, не му позволявам много-много да се отпуска и човек да се чувства. Просто одобрих заниманието му.

И, разбира се, веднага му напомних, че и чиниите чакат за миене, и балконът има нужда от нова боя по перилата. Да не се отпуска, ще знаеш…

След няколко дни го видях да рисува с водните боички на щерката. Акварели им вика. И добре рисуваше – някакъв пейзаж, горичка, дръвчета, тревички…

Оставих го да си се забавлява. Макар че можеше веднага да му намеря друга работа, хем ползотворна…

Е, чалко ме подразни с това увлечение. Иде един ден и ми разправя как някакъв художник го похвалил. Похвалил го, моля ти се… Но  аз просто попитах: „А парите къде са?“…

Щото с похвали печено не можеш направи, нали?

Пък той набарал някакви картони, отделил си пари и си купил истински акварели. От парите за цигари, моля ти се. Нали му давах за една кутия всяка седмица, спрял да пуши и заделил пари.

Та нарисувал пейзаж – хубавичък такъв, почти на ковьорче го докарва. Хрумна ми веднага: това не е само забавление! И го показах в общината, една колежка рече, че иска да го купи. Продадох й го, разбира се. Все някаква полза от това да има.

Даже се сетих, че от тука пари ще капят. Дадох му някой и друг лев над издръжката, разреших му да си купи платна, рамки и бои. Маслени даже… Мнооого пари!

Ама после избих. Той рисува, аз ги продавам. И парите отиват в общия семеен бюджет. Купих си нови рокли, два чифта обувки, ония фамозните ботушки…

Обаче – тоя пак глупости върши. Подарил на баща си една картина! Представяш ли си – картина, за която толкова труд сме положили, картина, дето можех да взема едно барем… Хайде, това не е интересно! Картината дал безплатно?!

Простих му аз през зъби – от мен да мине, веднъж може да се сгреши.

А после една колежка ми показва сайта на местния музей. Изложба щели да правят, местни таланти да представят. И там, на първо място – името на моя!!!

Ма как така?!

Аз от толкова години работя в общината, началник отдел съм, при кмета влизам всеки ден – а ме няма даже на сайта на общината. Пропуснали ме били, като извикали специалист някой път, щели да му кажат да ме впише… А моичкият – на първо място в списъка на художниците цъфнат…

И остави другото, ами ми показва снощи специален сайт на сдружение на художници някакви. Национално сдружение.

Там – не само името на моя, ами и биографията му!

Представяш ли си – биографията му!

Тоя, дето единственото забележително нещо в живота му е, че има късмет да се ожени за мен! И – биографията му сложили…

Бясна съм!

От него! И от комплексарщината му. Да изпъкне, да се изфука, да го видят… От завист към мен и положението ми. Само затова почна да рисува. И не иска да спре…

Да де – пари падат. Но…

Обидно!

Биографията му да четат хората…

А мен там ме няма! Защо?