Вървях по тясната калдъръмена уличка и се наслаждавах на тишината и приближаващата нощ. Слънцето все още се подаваше на хоризонта и хвърляше последните си оранжево-червени отблясъци по прозорците на къщите, подредени като войници от двете страни на улицата. Дъждовният облак току-що бе отминал, но лекият вятър все още донасяше непокорните пръски. Локвите се разплискваха под краката ми, а после лениво се прибираха. Вече виждах края на уличката, а с това и мириса на водорасли се засилваше. В края ѝ се намираше старото рибарски пристанище, днес посещавано предимно от туристи. За изминалата зима нищо не се бе променило. Или пък не!
Точно в края на улицата, където започваше пристанището, на малко, дървено столче седеше старица. Беше обърната с гръб към мен, но усещах, че погледът ѝ се рее някъде далече в морската шир.
- Добра вечер!- поздравих учтиво.
- Добра!- отвърна ми старицата на бретонски, местния диалект. Гласът ѝ беше мощен, съвсем не отговарящ на дребното тяло. После тя се извъртя к ...