Завесата падна. Натежала, прашна, избеляла... Продърпаните ресни се удариха в разместения паркет на сцената и дъските изстенаха...
В залата се разнесоха аплодисменти... Червена роза падна на сцената, а аплодисментите продължаваха да кънтят...
Образът на актьора потръпна иззад завесата, но той не се поклони... Не взе розата...
И още аплодисменти... и още...
А всъщност, нямаше спектакъл.
Завесата не бе обявила края на поредното представление "Ромео и Жулиета"... Беше паднала на сцената просто защото и последната верига на механизма беше се скъсала и сега бе просто купчина ръждясало желязо в ръкава за чакащи артисти.
А артисти не чакаха...
Артисти, които да чакат, нямаше.
Нямаше представление. Затова и нямаше артисти... И режисьор нямаше, и прожекторите не светеха... Само една-две лампи мъждиво осветяваха салона със седалки, тапицирани в протъркано червено кадифе и олющени златни орнаменти по тавана...
Само гримът бе останал.
Нейният грим...
Защото само Тя беше там. Без режисьор, без суфл ...