Винаги съм мразила самолетите. Не че не обичам да летя, ама не са ми сигурни някак си. Опънали лъскавите си стоманени туловища на пистата, отдалеч ми приличат на странни същества, които нямат търпение да напълнят търбусите си. Едно ей такова механизирано птиче ме погълна и мен на път за Лазурния бряг на Франция. Няма да крия, че през три часовия полет истерията ме беше стиснала за гърлото. Няма да крия и че прекалих с шампанското. На летището в Ница ме бе обхванало едно такова безтегловно състояние на летаргия, което принуди единствения мъж в групата да тътри куфара ми и мен самата към автобуса.
Освестих се някъде по вечерно време, за да потъна анонимно в светлините и глъчката на нощния град. Зяпах изпаднала в недоумение и цъках смаяно, отчитайки разликите между древна Никея и Родината. Групата се състоеше от 20 ремсистки, мои колежки, за които старинните крепости и акропола на върха бяха просто екстра към букета от магазини и казина на Лазурния бряг. За разлика от тях, аз и колегата з ...