Дойде поредна пролетна вечер, в която Ехо отново потъна в своята тиха пурпурна печал докато прибираше съдовете след вечерята на дома, който я приютяваше като зла мащеха след ранното ѝ осиротяване.
Господарските дъщери, Зора и Върбов пух, се смееха на нещо отвън, а старата прислужница Криле побърза да се намести до огъня и тъй като бе сита, бързо задряма. За тях бе дошло времето за приятна отмора след отминалия ден.
Ехо въздишаше често, слушайки гласовете на безгрижието, искаше ѝ се и тя да има свое време и да се посмее, но работата ѝ тук никога не свършваше, дори и да ги нямаше господарите, както в тази нощ. Всички други се надпреварваха да ѝ намират работа щом видеха, че е останала дори за миг незаета. Сякаш изпитваха наслада от това да натоварват допълнително бедното момиче:
Ако не бяха да се търкат дъските на пода, то щяха да я накарат да изтупа всички рогозки или да премете целия двор. Ако храната вече кротко къкреше в котлите, някой се сещаше, че е време да отиде с двете големи ве ...