Жетварят
/Глава 2/
- Докога ще ме обичаш? Докато се умориш? – шепнеше глезено момичето с нацупените си устни.
- Докато умра. Даже и после – влюбено с дрезгав глас и отвърна младият мъж, докато едната му ръка нежно милваше гръдта и.
Ако можеха да видят мястото си отстрани - биха спрели да дишат.
В една от най-тъмните алеи на парка беше тяхната любима пейка. Жълта. Сега цвета и не се виждаше защото полунощ отдавна беше минало. Но пък те почти винаги след дискотека идваха тук. Милваха се и си шепнеха думите, които са шепнели и ще шепнат всички влюбени. И сега не беше по-различно, с изключение на това, че само луната можеше да види силуета който стоеше втренчен в тях непосредствено зад гърба на пейката. Беше му коствало много, да стигне безшумно, макар, че беше махнал обувките си. Промъкна се зад тях без да диша, нито за миг. След това освободи напиращото задушаване съвсем незабележимо, тихо. Майсторски уравновеси дишането. И застина - вперил демонично очите си в двете влюбени деца. Мрачен ...