Всяка вечер той се прибираше уморен от дългия и тежък работен ден. Оставяше чантата си в коридора, събличаше палтото и сваляше обувките си. Идваше в кухнята и ме целуваше разсеяно, все едно ме нямаше. После сядахме да вечеряме. Мълчаливо. Денят му беше минал добре, отговаряше той на въпроса ми. В работата ли? Нещата се подреждат, не се очакват сътресения в бизнеса. А твоят ден как беше–питаше на свой ред той. Никога не чуваше какво отговарях, потънал в мислите си. И пак настъпваше онова тягостно мълчание.

Притискаше ме за секунда преди да заспи. Тогава се сгушвах силно в него и ми се искаше да заплача тихо и безшумно или да го сграбча, да го ухапя, да го убия. Постепенно дишането му ставаше равномерно, пръстите - безжизнени и студени. Той вече спеше.

Не можех да го убия. Бях зависима от него. Макар и студен и непробиваем, макар и да живееше в свой далечен свят, до който аз никога нямаше да бъда допусната, той ми даваше сигурност. Сигурност, че ще се прибере вечерта след работа, ще свали палтото, ще седнем да вечеряме, без да продумаме. Не можех да го унищожа. Той ми беше нужен. Затова реших да унищожа себе си.

Денят ми беше различен от вечерта. Аз бях различна, пълна с енергия и идеи. В адвокатската професия нямаш право на грешки, ако искаш да успееш. По-трудните дела в кантората поемах аз, защото мозъкът ми умееше да комбинира факти, събития и да намира бързо адекватни решения. Тезите си изграждах, като проучвах добре казуса и намирах слабите страни на противника. В съдебната зала, застанала на адвокатската скамейка, бях безпощадна. Анализирах и  преценявах врага трезво и после атакувах. Тържество на мисълта, победа над по-слабия.

В ежедневните житейски истории около мен виждах само възможности за кариерата си, за реванш. Нито една от тях не успя да ме развълнува емоционално. Нима някой от тях знаеше каква е моята болка, когато вечер се прибирах у дома? Нима някой от тях се интересуваше? Защо в кантората ми идваха десетки хора и очакваха от мен състрадание и съпричастност? И те ли не я намираха в домовете си, също като мен?

Така, затворена в озлоблението и неудовлетвореността си от живота си вкъщи, минаваха дните ми. Всяка вечер беше по-трудна за понасяне от предишната, отровата между мене и него ставаше все повече. Не ме докосваше, не ме чуваше, не ме виждаше. Удрях срещу здраво залостена врата.

След година бизнесът му се увеличи значително и се наложи да пътува често. Липсата му беше по-непоносима от присъствието му. Понякога се улавях, че поглеждам вратата в очакване да се отвори и да влезе. Исках да ме целуне разсеяно и да окачи на гърдите ми тежкия товар на своето мълчание.

Вечерите, когато го нямаше обичах да излизам и да се разхождам безцелно из улиците, понякога сядах да изпия чаша вино в някой бар. Нямах желание да се прибирам у дома. Можех само да съзерцавах безизразно как с всяка глътка вино чашата ставаше все по-празна, така както с всеки изминал ден целият ми живот бавно се оттичаше от мен.

Случваше се някой самотен мъж от бара да ми поръча питие и с глуповато изражение на лицето да седне до мен. В очите на тези мъже се четеше същото отчаяние и безизходица, която виждах всеки ден в клиентите си. Чашата ми с вино беше отново пълна и започвахме да водим безсмислен разговор за времето, докато погледът му станеше див и първичен и ми предложеше да прекарам нощта с него. Първите няколко пъти отказвах. Мисълта, че мъжете от улицата, пропаднали и самотни, могат да ме желаят по-силно от собствения ми съпруг, беше твърде болезнена. Опитвах се да открия в жестовете и поведението им отговор на въпроса какво у мен привличаше тези мъже така силно, а неистово отблъскваше съпруга ми. Но тя все се изплъзваше, сякаш се криеше в последната глътка от виното, което никога не допивах.

Веднъж реших да допия чашата до дъно и си тръгнах с поредния непознат от бара. В таксито по пътя към дома му, усетих колко много се страхувах какво можех да изпитам на сутринта, страхувах се, че с едно едничко чувство можех да разруша сигурния си свят. Но сбърках. Не изпитах нищо, нито дори чувство на вина към съпруга си. Напротив – аз бях победител, разгромил съперника си. Красивият непознат се беше превърнал в мишена на омразата и неудовлетвореност, които таях към съпруга си.

След тази нощ животът ми вече течеше с други обороти. Когато съпругът ми отсъстваше, прекарвах вечерите в различни барове в търсене на поредната жертва. Редувах заведенията, защото се страхувах да не срещна някой познат. Понякога слагах перука или се гримирах до неузнаваемост. Всяка вечер намирах нов любовник. Външността му нямаше значение. В мъжете от баровете търсех определен стереотип на поведение, който да ми напомня този на съпруга ми – мълчалив, студен и непробиваем. Почти винаги безпогрешно надушвах този тип мъже и тогава се превръщах в хищник, както в съдебната зала, и нападах. Така всяка вечер наказвах отчуждение и безразличието на съпруга си, като отдавах страстта си на други мъже, също толкова студени. Сега като него и аз имах своя малък стъклен свята, своята тайна, до която той не можеше да проникне.

Безбройните любовни авантюри и всепоглъщатата ми кариера правеха живота ми у дома по-лек. Отново чаках с нетърпение той да се върне, да свали палтото си, да вечеряме мълчаливо, да се мразим. Всяка вечер се превръщаше в моя малка победа над неговото мълчание.

Една вечер той се беше прибрал преди мен и го заварих да си стяга багажа. Не ми беше казал, че ще пътува.

-          Ще пътуваш ли?, попитах аз.

Той се изправи бавно и сякаш ме пронизваше с погледа си. Дали не беше разбрал от някъде за моите похождения?

-          Изнасям се. Искам да се разведем. Не мога да издържам повече тази къща, не мога да издържам повече да живея с теб.

За миг усетих, че ми прималява и че целият ми свят се срутва. Изби ме гореща пот. Той не можеше да си тръгни да ме остави сама. Опитах се да кажа нещо, да го задържа, да извикам, но едва чуто успях да прошепна:

-          Защо?

Той ме погледна. В очите му се четеше решителност, каквато не бях виждала досега.

-          Не мога да издържам да живея с жена, която никога е знаела как да бъде жена, която никога не прояви емоция, никога не заплака, никога не поиска да стане майка. Студена и безпогрешна като камък…

Нищо повече не чух. Красивият ми подреден свят се беше срутил.

След раздялата ни го видях още само веднъж – на първото и последно дело по развода. После дочух, че се оженил повторно и скоро след това му се родило дете.

А аз се опитах  да събера разпилените парченцата и да започна живота си отначало. Този път като жена.