Всяка вечер той се прибираше уморен от дългия и тежък работен ден. Оставяше чантата си в коридора, събличаше палтото и сваляше обувките си. Идваше в кухнята и ме целуваше разсеяно, все едно ме нямаше. После сядахме да вечеряме. Мълчаливо. Денят му беше минал добре, отговаряше той на въпроса ми. В работата ли? Нещата се подреждат, не се очакват сътресения в бизнеса. А твоят ден как беше–питаше на свой ред той. Никога не чуваше какво отговарях, потънал в мислите си. И пак настъпваше онова тягостно мълчание.
Притискаше ме за секунда преди да заспи. Тогава се сгушвах силно в него и ми се искаше да заплача тихо и безшумно или да го сграбча, да го ухапя, да го убия. Постепенно дишането му ставаше равномерно, пръстите - безжизнени и студени. Той вече спеше.
Не можех да го убия. Бях зависима от него. Макар и студен и непробиваем, макар и да живееше в свой далечен свят, до който аз никога нямаше да бъда допусната, той ми даваше сигурност. Сигурност, че ще се прибере вечерта след работа, ще свал ...