Настъпи златна есен. Октомври все още радваше с последните си слънчеви дни. Тук-там се чуваха врабчета, които игриво подскачаха в клоните на дърветата. Хората, забързани в своето ежедневие, рядко се оглеждаха около себе си, за да се порадват на простичките на пръв поглед неща от живота – една подарена усмивка, цъфнало в полето цвете или просто песента на птиците. Все по-често те оставаха глухи за воплите на страдащите и слепи за протегнатата за помощ ръка.

Малцина бяха готови да отдадат сърцето и душата си за чуждата болка и да я преживеят все едно е тяхна. Такъв човек бе Тоше Проески. Млад мъж на 26 години, с голямо сърце, готово да побере болката на целия свят; с нежен и мил поглед, в който прозираше чистотата на душата му. А когато запееше, дори и птиците притихваха, омагьосани от ангелския му глас. Тоше не знаеше почивка, в главата му имаше куп проекти и мечти за бъдещето.

Така дойде утрото на 16 октомври 2007 г. Слънцето все още не беше се показало над хълма, когато Тоше се събуди с приповдигнато настроение. От емоции почти не бе успял да спи цяла нощ.

“Предстои ми важно пътуване – помисли си той, - днес трябва да дам най-доброто от себе си, за да се получи така, както съм си мечтал.”

След около половин час той бе готов за тръгване. В колата вече го чакаха шофьорът и мениджърката му. Тоше седна на предната седалка и колата потегли. От време на време той хвърляше поглед през стъклото, за да се полюбува на изгряващото слънце. “Животът е хубав, нали?” – като че ли запита сам себе си той. “Заслужава си да го живеем достойно до сетния си дъх.”

Потънал в мисли за нещата, които му предстояха през деня, Тоше неусетно се унесе в лека дрямка. Присъни му се малко детенце, което протягаше нежно ръчички към него и му се усмихваше. Тоше също се усмихна несъзнателно насън и усети как сърцето му иска да прегърне всички страдащи и болни деца... “Защо трябва да има толкова страдание на този свят, Боже? Дай ми сили да продължа да помагам на всички хора в нужда...”

Изведнъж се чу ужасен трясък, свистене на гуми, някой изпищя и... Тоше отвори очи. Огледа се наоколо и видя, че двамата му спътници бяха ранени. Дори и за миг не се поколеба и изскочи от колата. Почувства се лек като перце, като че ли се носеше по въздуха...

- Хора, помогнете, тук има пострадали – започна да вика той, но никой не чуваше гласа му.

Тогава той се върна при колата и започна да се опитва сам да извади първо жената от там. Но колкото и да се опитваше, все не успяваше да я докосне. “Какво става с мен? – помисли си той. Защо се чувствам така странно?” В следващия миг погледът му се плъзна към седалката, на която седеше до преди минути. Сърцето му изтръпна... там беше той, лежеше безжизнен, а по лицето му се спускаше струйчица алена кръв...

“Не, не е възможно... не може да съм мъртъв” – извика той, погледна към небето и една сълза се стече по бузата му...

Междувременно на мястото на инцидента се насъбраха хора, пристигна линейка и откараха ранените в болницата. Тоше наблюдаваше отстрани и когато всички си тръгнаха, остана сам на пътя. Помисли за майка си, колко ли ще страда, като разбере и по лицето му се стече още една сълза.

“Мамо, ако можех сега да те прегърна...” Тогава изведнъж почувства някаква необикновена сила в себе си, затвори очи и политна...

Когато отново отвори очи и се огледа, се намираше в родната си къща. Бавно пристъпи напред, навсякъде беше много тихо, само от една от стаите се дочуваше женски плач... “Разбрала е вече” – помили си той.

- Мамо, - извика Тоше, - аз съм тук, не плачи, мамо...

Но тя не го чуваше, а плачът и болката разкъсваха душата й. Той леко се приближи до майка си и протегна трепереща ръка, за да я погали и успокои. В този миг тя усети лек полъх по лицето си.

- Сине, къде си, чедо мое, защо ме напусна завинаги, сине мой?! Защо дори не се сбогува? – простена тя и остана неподвижна...

На другия ден Тоше видя как хората се стичаха от всички посоки, за да се простят с  него завинаги; видя мъката, изписана на лицата им, сълзите в очите им и разбра, че наистина е бил обичан, че онова, което бе направил през краткия си живот на земята, не е било напразно. И сърцето му се изпълни с радост... А накрая видя и как погребват тялото му и си каза: “Това ли е краят?”

Майка му, почернена от мъка, стоеше безмълвна до пресния гроб...

Настъпи нощ, изгря ярка месечина.

- Тоше, време е да дойдеш при мен в рая – каза Господ. – Само следвай светлината и тя ще те отведе при мен.

- Добре, Господи, - отвърна Тоше, - но моля те, позволи ми преди това да се сбогувам с близките си и с всички хора, които ме обичаха и страдат за мен.

Бог кимна одобрително с глава. И тази нощ първа го сънува майка му. Коленичил до нея, той нежно й говореше и успокояваше, гледаше я с хубавите си очи и единственото му желание бе да й вдъхне сила, за да приеме Божията воля.

- Не тъгувай, майчице! Аз те обичам, ще ви закрилям всички там, от небето и всеки път когато имаш нужда от мен, вдигни очи нагоре, сложи ръка на сърцето си и аз ще съм с теб, завинаги. Ще съм жив в мислите ти, в спомените ти, дори в сълзите ти. Но ти не тъгувай, майчице! Ще бъда с теб и днес, и утре, и завинаги... И той нежно я прегърна и целуна.

След това Тоше се яви в сънищата на всички онези, които приживе милееха за него и ценяха това, което вършеше. На тях той каза:

- Помнете всичко, на което съм ви учил. Обичайте се, борете се за справедливостта, отворете душата и сърцето си за доброто, не отминавайте чуждата болка, дарявайте любов и ще получите любов. Помнете, че там, отгоре, аз ще продължа да ви пазя и обичам. Ще чувате гласа ми в песента на птиците, ще виждате очите ми в благодарния поглед на тези, на които сте помогнали и вдъхнали вяра в утрешния ден. Помнете, че аз съм с вас и ви обичам всичките!

Изричайки тези думи, Тоше почувства, че е готов да се възнесе на небето. Пред себе си видя ярка светлина, която го подканяше да я последва. И той тръгна, без да се обръща назад, докато не стигна пред вратите на рая, където вече го очакваха ангелите.

А когато на сутринта майка му се събуди, на бузата й все още пареше целувката на свидната й рожба Тоше.