Ръката й потрепна и тя застина замислена. Не знаеше как да продължи. Героят й отново се намираше в опасна ситуация, но на Галина й бе омръзнало да го спасява.

    Тя беше писателка. Фантазията й, дива и необуздана, рисуваше картина след картина, а тя от своя страна използваше езика на думите. Първият й роман така и не бе завършен и често тя се връщаше към него с болка и тъга. Страдаше, защото когато създаде своя първи герой, тя се влюби в него. Но не просто се влюби, а изпадна в един необясним транс, обгърнал я цяла, от който не можеше и не искаше да излиза. Заживя в неговия свят. Зачака го. Мечтаеше той да дойде и да я отведе. И това... не се случи.

    Галина се отказа да мечтае и погледът й към света се смрачи. Не искаше да знае за нищо и никой, обвини първо героя си, че не е до нея, после себе си, че го е измислила. Но все още го обичаше и понякога плачеше нощем, че нейният рицар е само на хартия...

    Сега Галя се бе върнала към своята първа, недовършена книга. Нощната лампа хвърляше бледа светлина върху листите, луната надничаше иззад завесите, звездите я приканваха да си пожелае нещо... Момичето се опря на прозореца и затвори очи.

- Само, ако можеше героите ми да са живи! Как искам да видя поне един от тях...

    Очите й се напълниха със сълзи и тя отправи умолителен поглед към своята любима звезда, която продължаваше да свети все така еднообразно.

    Загубила надежда, девойката се мушна под завивките, придърпа тетрадката с историята на първия си герой и задраска бързо и нервно:

     Той извика, но никой не го чу. Нямаше кой да му помогне, останал сам, усещаше наближаващия край. Дъхът му се учести, погледът му се замъгли и той стисна очи, за да задържи сълзите си. Безнадеждността го загърна с ледения си воал...

    Галя раздразнено тръсна химикала, но той инатливо отказваше да пише. Тя скочи от леглото си, доближи бюрото и грабна едно моливче, първо изникнало пред очите й. Взе отново листите в скута си и продължи историята си, а ръката и затрепера леко:

    Оглушителният му вик разтърси околността. Винаги се бе измъквал, но сега бе ударил и неговият час. Целият му живот премина пред него като на филм... Знаеше какво му предстои. Беше се заклел да не се страхува от смъртта... И точно преди края престъпваше вечната си клетва. Тялото му се отпусна безжизнено на камъните. Беше спокоен. Животът си бе изживял достойно.

    Галя захвърли листите далеч от себе си и те се разпиляха по пода. Тя щракна нощната лампа с едно мълниеносно движение и сякаш с облекчение потъна в тъмнината на стаята. Само някой с много остър слух, доближил се до нея, можеше да долови тихите ридания на девойката, които тя давеше във възглавничката си.

    Тази нощ на небето една звезда внезапно засия по-ярко.

    Галя вървеше по улиците в прохладната утрин. Не бързаше за никъде, имаше среща след около половин час, но никак не й се стоеше вкъщи. Тя се спря до един магазин и, след като помисли малко, понечи да влезе...

- Здравей!

    Момичето трепна. Гласът беше непознат, никога досега не го бе чувала, но същевременно звучеше някак... обичаен. Девойката се обърна и срещна погледа на незнаен младеж, чиито очи, изпълнени с тъга, се впиваха болезнено в нея.

- Кой... - пошепна, защото бе загубила ума и дума.

- Знаеш много добре кой съм.

    С нарастващо любопитство тя се вгледа в младежа насреща си, проникна в погледа и разкри душата му...

- Ти си... но... това е невъзможно... - зашепна Галя невярващо. - Не... може да...

- Аз съм. - твърдо изрече непознатият. - Но съм сигурен, че искаш да видиш и другите. Те ще те чакат.

    И той се обърна да си върви. Дишането на девойката се учести, сърцето й заби по-лудо от всякога. Не трябваше да пропилява шанса си и затова извика:

- Чакай!... Къде?

    Младежът се спря, но не се обърна. Само каза:

- Ти знаеш. Усещаш.

    Без да може да проумее как и защо, тя му повярва.

    Галина стоеше, подпряла се на една кола, и чакаше. Вече не беше толкова сигурна, че е отишла където трябва. Петнадесетте минути след пет часа изминаха бавно и мъчително. Ами ако беше объркала часа? Ако интуицията й я бе подвела? Ако сега, в този миг, нейните герои клатеха глави и разочаровани си тръгваха?... Обзе я странно тягостно чувство, почувства се пренебрегната и изоставена и едва сдържа сълзите си. Помътнелите й очи се вдигнаха да огледат наоколо отново.

    Дъхът й спря. Мъж на средна възраст вървеше редом до малко момче, седемнайсетгодишен младеж прегръщаше любимата си, красива млада дама се опитваше да свикне да върви на токчета, и всички те я приближаваха, гледайки я някак... тъжно. Виновна ли беше за нещо? Червенина заля лицето й, макар да не съзнаваше защо.

    Галя гледаше, гледаше и не вярваше на това, което вижда. Искаше да се смее и да вика, сърцето й подскачаше във вихрен танц, а душата й едва се задържаше в нежното й телце. Всички вече се бяха събрали около нея. Тя тръгна покрай тях, уверена, че ще срещне погледа на този, когото бе търсела винаги, целия си живот. Но нейният най-първи герой не беше тук.

- Какво... всички ли... са тук? - запелтечи смутена девойката.

    Младежът, с когото се бе срещнала по-рано на улицата, сега отново се приближи до нея и я докосна нежно по лицето. После изрече с тъга:

- Всички, които можеха да дойдат, го направиха. Но не и тези, в чиито вени кръвта се е смръзнала.

    Галя недоумяващо се озърна. Усещаше за какво става дума, но не искаше да го признае.

- Той е мъртъв.

    Думите му пронизаха сърцето й, но тя не трепна, все още в болезнен транс.

- Ти го уби. Помниш ли?

    Мъчителен вопъл се изтръгна от гърдите й и, цялата трепереща, младата писателка избухна в неудържим плач. Младежът я прегърна, притискайки я колкото може до себе си.

- Не плачи. От теб зависи да поправиш грешката си.

- Но... Как? - изстена Галя.

- Просто повярвай отново.

- Вярвам! Наистина... вярвам...

- Тогава промени края.

    И той измъкна от шлифера си обикновено парче хартия. Красивата дама на токчета й подаде писалката си с подканваща усмивка.

- Вярваш ли? - попита с надежда младежът.

    Галина го погледна. Дълбоките му, изразителни очи сега не бяха пълни с тъга, а с някакво ново, непознато чувство, което премина в нея и тя твърдо кимна. Пое листа и писалката и започна да пише...

    Всичко изглеждаше загубено. Но тогава от тъмнината към него се протегна спасението... Животът го искаше. И знаеше, че чадото му никога няма да го предаде така лесно. Защото навсякъде около младежа гореше надеждата.

    Галя вдигна размътен поглед и огледа всичките си герои. Те й отправяха окуражителни усмивки и тя най-сетне се почувства спокойна и радостна.

- Здравей. - обади се приятно дрезгав глас зад девойката. Тя затвори очи, за да се успокои. Блаженство налегна цялото и същество. Радост, нетърпение и надежда се преплитаха с любовта и когато се обърна, Галина разбра, че вече познава щастието.

- И помни. - прошепна някой в ухото й. - Помни, че чудесата се случват, само ако повярваш в тях. И никога не спираш... да вярваш...