Асен беше Хасан, но си остави българското име след всичките онези преименувания и връщане на имената.

Не беше турчин, а циганин. 

Но с турците минаваше за турчин, с циганите - циганин, а с българите беше българин.

Арменци много, много не познаваше, но ако познаваше сигурно и там щеше да се впише някак.

Цял живот Асен работеше всякакви работи, че да свързват някак двата края с Айшето.

Не, че някога ги свързаха, и не че видяха бел ден, но Асен винаги работеше.

Тя и работата му беше като него - черна и мърлява, но той друга не знаеше, беше и свикнал, и за друго не мислеше.

Когато хората си говореха за мечти или за други подобни измислици, той смяташе че си говорят за някакви неща като ония скъпите бонбони от магазина, толкова далече бяха тия разговори от него, че даже не знаеше за какво точно си говорят. 

Той и много други думи не разбираше, но отдавна загуби интерес да пита и разпитва, понеже му се смееха и го подиграваха, и така той престана с въпросите.

Това беше светът - ставането сутрин, отиването до борсата, кафето от нацапаната машина на тротоара, и торбите - цял ден напред, назад с торбите пясък, цимент, тухли, керемиди, и каквото друго се налагаше.

На работа всичките бяха такива - брадясали, четинясали, облекли кой каквото има. 

Седнали на рампата сутринта изглеждаха като едни тъжни корабокрушенци, загубили даже и надеждата за нещо добро и различно.

Миришеха на засъхнала пот, на ракия и кисели краставички, на изоставеност, на нещо старо, като от миналия век.

Но вечерите бяха хубави.

Тогава се събираха на улицата в махалата с по една бира в ръка, занасяха се с младите циганки, и до късно стояха и пиеха, придаваха си вид на отракани, на много видели и много препатили, говореха си мръсотийки, шегуваха се и въобще им беше добре.

Асен не беше от тарторите, но не беше и от тия последните - младите льохмани, дето никаква работа не бяха виждали.

Странното при човека е, че като не знае че има по-хубаво, му е хубаво. А като разбере, че има по-хубаво, става нещастен. 

В този смисъл Асен беше щастлив, защото никога кой знае колко хубаво нещо не го споходи.

Гледаше хората, гледаше хубавите колите дето караха, гледаше жените им седнали до тях, и децата на задната седалка, но ги гледаше така сякаш той беше на Земята, а те някъде на Марс, и знаеше че никога няма да се срещнат

Толкова далечно и непознато му беше.

Като му дойде времето баща му събра някакви пари и го ожени.

Айшето не беше нито хубава, нито грозна. За колкото пари бяха броили - за толкова и получиха.

Обаче, хубава, лоша, тя му роди две чавета, и сега Асен си седеше повече у дома, а не подпираше вече дуварите на улицата, както преди.

Скоро обаче му омръзна тая работа, а и Айшето нещо охладня, и не му споделяше дяволийските мераци както преди. 

То и не беше много удобно с тия деца в едната стаичка и кухничката с ламаринения покрив.

Имаше и един катурнат на една страна кенеф, подпрян на кухнята от другата страна, и това беше всичко.

Така, че Асен пак се върна вечерно време при тайфата на улицата, и там му беше хубаво.

През деня работеше, през нощта пиеше, кога ядеше не се знаеше, щото беше слаб като глист, жилав и сух.

Казват, че живота оставял следи върху хората, и сигурно е така, но него сякаш живота много, много не го интересуваше, и все му беше тая за следите.

Каквото дойде - дойде. Колкото дойде - толкова. 

На такива хора им викат груби хора, те са мръсни, невчесани, липсват им по няколко зъба, и гледат лошо.

Но Асен не беше от тях.

Той беше от ония на които по лицето им нищо не можеш да прочетеш, и жив ли е, не е ли жив иди го разбери.

Работеше, пиеше, спеше. Това беше.

Хранеше децата доколкото можеше, доколкото можеше помагаше на дъртите, но и той сам си знаеше, че не можеше много.

Последно време обаче взе да се измаря. От работата ли, от годините ли, от какво и той не знаеше, но от време на време всичко го болеше, ама не така както когато знаеш, че като се наспиш и ще ти мине. По по-друг начин го болеше.

Ту го среже отпред, ту го среже отзад, ту отиде в корема, ту се върне обратно.

И се наложи да отиде до поликлиниката в квартала.

Доктора се беше подпрял назад в стола с цялата мощ на своето тяло и беше затворил очи.

Почиваше някъде по средата между замислянето и дрямката.

Внезапно една мисъл, странна и неканена му прекоси пътя.

"Има едни такива хора, които просто минават през живота, без никога да се почувстват свързани с него. И не само с него."

Зачуди се дали ставаше въпрос за самия него, или за вчерашният му пациент.

Пациентите. Беше му писнало от тях.

След толкова години работа той разбра на собствен гръб, че човек се променя, и то не винаги за добро, и от младежката загриженост за хората се стигаше до пълното безразличие към тях. 

Винеше хората, но винеше и себе си в редките моменти, когато се замисляше за хода на своя живот.

Пролетта навън, тръгнала зад стъклото на прозореца с цялата си пищност, живост и прераждане, винаги задаваше въпроси.

Поне с него беше така.

В такива моменти ставаше и се захващаше с някаква работа, за да не го мисли много.

С такава професия след време човек задължително става философ, и сега той си спомни една мисъл останала от майка му, колкото абсурдно глупава толкова и вярна, граничеща едва ли не с дзен будистка мъдрост. 

"Един живот всякак минава" обичаше да повтаря тя.

Сега дремеше понеже беше уморен след вчерашната операция.

Доброкачествено беше образуванието и го изкараха, но се поизмъчиха, и той, и екипа.

В същност доктора обичаше такива пациенти - те нямаха пари, нямаха и претенции, лесно се плашеха, каквото им кажеш - това правеха.

Асен май се казваше вчерашният му пациент.

Доктора си беше изградил мнение за хората след толкова години, нали все с хора работеше, и като видя Асен веднага го разбра.

Или поне го вкара в собствената си шарена класификация. 

Помисли си, че е точно от ония хора, дето живота просто минава покрай тях, а на тях все им е тая и вятър ги вей.

Такива хора лягаха в ковчега със същото безразличие, което изпитваха и към живота приживе.

Лежаха там с една добре изразена досада, която сякаш сама говореше: "Хайде по-бързо да се свършва и тая работа."

Погребението на такива хора винаги е на две-на три. На бързо и делово, защото работа има за вършене, а тя не чака. 

Доктора беше ходил на няколко такива погребения.

Обикновено синът му ще дойде от чужбина, ако успее, дъщеря му, един двама небръснати роднини, същите като него, ще седят със същото примирение, точно каквото той имаше приживе.

Ще наместват цветята, ще подредят столовете, и ще седнат на масата за по една ракия.

Сега вече той вече няма да мирише на кисело, както обикновено, на чесън, и ракия. Той ще бъде напарфюмиран, цветята около него ще ухаят с всичките си вълшебни аромати, тишината ще е като в църква, и всичко ще е така както трябва да бъде.

А не така както е в живота.

Само, че всичко това ще трае само за един ден, а после - кой от където, и кой за където е.

Жена му ще му пали по една свещичка у дома всяка вечер, сама по нощите.

Точно толкова сама колкото беше и преди, защото той винаги беше или навън, или в кръчмата.

И след време даже ще почувства облекчение, защото поне ще знае, че сега наистина е сама, а не като преди- хем вечно сама, хем с него. 

И толкова.

Ще му сложат снимката на една дървена рамка, и ще го сложат на бюфета до чашите. Там ще е и свещичката. 

След време даже няма и да го забелязват улисани във всекидневните си грижи, и само в най-искрените си моменти, тогава когато не му се лъже много на човек, ще си признаят, че май сега им е по-добре от преди, защото каквото и да е, но тия хора, хайде да си го кажем направо - те са като товар. 

Тогава ще излязат на повърхността спомените, като водорасли най-отгоре по чистото иначе море, истинските спомени, ония незараснали спомени за това колко им е било трудно в живота с тоя чешит, и как те така и не се улучиха като човек с човека, и никога не са били един за друг.

Но нали е живот - трябва да се търпи.

И пак ще почнат да си спомнят за него, но вече не през воала на наложената мъка, а така както си стояха нещата.

На доктора всичко му беше ясно.

Просто днеска се зачуди, дали и той по някакъв странен начин, предвид собствената си крива съдба, не е също един от тия хора.

Зачуди се можеше ли той да живее такъв живот на границата на съществуването, без къщата на Евксиноград, и колата отпред, ей така нищо да не го вълнува, или поне не толкова дълбоко, че да го трогне по някакъв начин.

Дали пък нямаше да поиска просто да приключи със себе си?

Но доктора беше видял много.

Той беше виждал хора на които много им се живее, а пък умираха.

Беше виждал хора, дето никак не им се живееше да откарват до дълбока старост.

Беше виждал хора останали полуинвалиди, парализирани, засегнати от някаква нелепа случайност да се мъчат с тоя живот, и беше разбрал едно - човек свиква с всичко, нагажда се и след време даже престава да го забелязва. 

Понякога не това което става с нас е живота, а това че го съзнаваме. Или винаги е така.

Кой беше по-близо до изстрадалия ни Бог, той или всички тия Асеновци с тяхната примиреност, или може би примиреност не беше точната дума, а по-точно смирение?

Кого питаше и той не знаеше.

Сега стана и отиде да види вчерашният си опериран.

Отвори вратата и се сблъска с нищо не показващата физиономия на Асен, с миризмата на антисептици увиснала във въздуха, на застоял въздух и на болест.

Колкото и да проветряваха тая миризма си оставаше.

На куче, на тъжно куче му заприлича лицето на Асен. А е общоизвестен факта, че кучетата никога не се смеят.

Но той го разбираше, а когато разбираш някого може да приемеш всичко - и небръснатото му лице, и отсъстващият израз, и лошият речник, и въобще всичко.

Повъртя се покрай него, прегледа шева, проследи температурата.

И като го видя един такъв тъжен, по навик реши да му повдигне духа с няколко ведри приказки.. 

  -Ще живееш, няма страшно, още много време има пред тебе, Асене...

Ти мечти нямаш ли?

Как му дойде тоя въпрос на доктора и той не разбра.

И въобще не очакваше отговора.

 -Не съм опитвал такова нещо, докторе, каза Асен съвсем честно и без преструвка. 

Той си мислеше, че става въпрос за ония шарените бонбони в магазина.

Трябва да е от упойката, помисли си доктора, и му се усмихна.