-Полекичка, моето момче, полекичка, не натискай толкова молива! Ето, буквата „А” я написа! Можеш, можеш, видя ли?! – учителката се бе надвесила над малчугана, а той вече сияеше, че е сътворил такава хубава буквичка „А” и усмихнато прегръщаше младата жена с малките си ръчички.
Траян вече бе четиридесетгодишен мъж, но още си спомняше уханието на гъстата, смолисточерна коса на първата си преподавателка и нейното меко, нежно докосване, както и своя жизнерадостен смях, с който огласи победата си над най-трудната буквичка. Кой ти е предполагал, че в зряла възраст ще преживее инсулт и отново ще се учи да пише?
-Може да съм тъп, но съм си упорит! – надсмиваше се той над себе си и оставяше своята ръка в тази - на опитната рехабилитаторка.
Изпълняваше всяко упражнение, което тя му покажеше, беше се вкопчил в живота със страст, на която мнозина здрави хора биха завидели.
-Аз мога, аз ще бъда пълноценен, напук, но ще бъда! – повтаряше си Траян, когато му беше най-тежко.
Неща, които до инсулта въоб ...