По едно време Ейларигадуга стъпила накриво и изкълчила едното си предно краче. Ами сега! И без това семейството, което не си давало особено зор по пътя, се забавило съвсем.

Татиригадуга мислил, мислил над проблема със забавянето им и накрая решил да направят сал, в който да впрегне останалите и така да издърпат Ейларигадуга нагоре по потока. Щяло да ги затрудни допълнително, но нали "Сговорна дружина планина повдига!" Речено-сторено.

На първото място, където намерили трепетлики накършили достатъчно и ги оплели с тръстикови листа. Салът станал здрав, лек и устойчив. Оставало само да намерят коило, за да изплетат гъвкави въжета, с които да го изтеглят нагоре срещу течението. Накрая, след не малко забавяне, били готови и отново задружно потеглили напред и нагоре. 

Вървели... Вървели... Колко да са вървели? Слънцето няколко пъти се скривало и показвало  от противоположните хълмове. А пътят бил все така стръмен и труден. Реката постепенно станала рекичка, после каменист поток... Когато накрая се превърнала в поточе, семейство Ригадуга разбрали, че са близо до целта си.

Оставало да намерят само планинската роза. И то цъфтяща...