Играеха. Стълбовете бяха още дървени, а кабелите по тях, които се разпростираха като вени върху опакото на тъмното небе, стояха провиснали, черни и се поклащаха, за да покажат, че в тях тече нещо.
– Скрих се! – Момичето беше намерило най-доброто скривалище.
Момчето преброи до десет въпреки това. Тази игра трябва да се провежда по правилата. Не бива да вдигаш очи, докато не си преброил до десет. Брои се бавно, отмерено. Когато някой от участниците ти каже нещо, не обръщаш внимание. Това може да е измама.
– Хайде! Стига си броил! – изчурулика девойчето и затвори тихо вратата на лятната кухна. Беше спокойна, защото скривалището ѝ беше най-доброто. Той нямаше да я намери никога. Въпреки че чу гласа ѝ.
– Десет! – обърна се рязко. – Сега да те видим!
Отлепи челото си от дървения стълб и се огледа. Светлината на уличната лампа не беше силна, но му се струваше достатъчна. Провери първо в ъглите на двора; зад джанката, до дувара и край тарабите на кокошарника. После в храстите. Там имаше много ...