ЖРИЦАТА

***

         Болеше! Чакаше! Да премине първоначалната пареща вълна на болката... да се фокусира в стомаха му... да започне леко да се изкачва нагоре, преливайки в топла вълна на облекчение...

         В миг нова, изгаряща искра преряза мозъка му.

         Този път изгуби съзнание!

***

         Суматохата на аерогарата го разсейваше. Не можеше да се концентрира върху задачата да се отпусне - да не мисли, да не бърза, да не действа - само да се отпусне и да почива. Инстиктивно се залавяше светкавично за всяка дребна подробност и подреждаше в главата си всяка следваща стъпка. Паспортна проверка... да, веднага след това багажа, количка... къде да я остави после... стоянката за таксита... не, по-добре да наеме кола - формуляри, застраховки. Спри! Спри, по дяволите! Отпусни се! Просто почивай! Остави мислите ти да подскачат като маймунки от клон на клон, без да се стараеш да ги укротиш и подредиш! Опитай се да постоиш дори една минута на едно място без да планираш какво ще е следващото ти действие.

         Не обичаше да пътува, обичаше да пристига. Изгаряше го нетърпението да достигне целта си на всяка цена и колкото може по-бързо. Пътуването бе досадна подробност и чиста загуба на време. Бързаше и сега. По навик.

         Наричаше се санаториум, но всъщност си беше хотел. Светли фоайета и коридори, постлани с меки килими. Малки, но уютни, снабдени с всички удобства, стаи. Вежлив и усмихнат персонал. Дискретните им светлосини униформи бяха единственото, което подсказваше, че човек се намира във възстановителен център.

         Беше здрав, повече от всякога. Стегнатото му релефно тяло правеше впечатление и никой не можеше да повярва, че наближава петдесете. Издържливостта му беше пословична. И способността му да оцелява. Беше оцелявал винаги, при всякакви условия.

         - Изгледа е прекрасен, нали? - мекия глас на сестрата идваше някъде отдалеч. Окъпаната в слънчева светлина тераса беше изсечена живописно направо върху скалата. Отсреща, потънали в зеленина хълмове се редуваха с причудливи замъци от бял варовик, изградени от въображението на природата и майсторлъка на вятъра и дъжда.

         - Да, прекрасно е! - първите думи се загубиха в пресъхналото му гърло. Прокашля се леко и повтори: - Чудесен изглед, благодаря!

Зачуди се дали сияйната усмивка на момичето бе професионална или наистина се закача:

         - Ще си изкарате добре. Ще ви пуснем чисто нов.

         Новият живот изисква нов човек. Нов човек в един нов свят. Отдавнa бе изгубил представа за реалността, за тази реалност, съществуваща извън неговия напрегнат, изпълнен с рискове, но познат живот. Бе се отдал изцяло. Вярваше! Всичко в живота си бе вършил с вяра и сърце. Затова беше толкова добър. Добър! В какво? В способността да убива, да спасява, да обезврежда, да чака, да се подчинява, да се налага... Беше едно добро колелце в мощен механизъм и винаги оцеляваше.

         - Почини си, обществото ти е признателно. Командването те цени изключително и желае да те съхрани. Полюбувай се на слънцето, на коктейлите край минералния басейн, на някоя топла компания. Просто се отпусни... - думите на генерала звучаха бащински, въпреки, че бяха на една възраст. С топла, сякаш непресторена загриженост.

         Беше си заслужил почивката! Но от какво да почине? Това той вършеше цял живот, не умееше и не знаеше нищо друго.

         - Виж света, може би се е променил. - Тези думи се врязаха дълбоко в съзнанието му.

         Виж света, може би се е променил!

***

         Светлината идваше бавно. Почти не чувстваше тялото си. Странно, усещаше пръстите на краката си, но не долавяше връзката с тях - нямаше бедра, колена, прасци, нямаше пети, ходила - само пулсиращи пръсти. Не знаеше къде точно са ръцете му и в каква поза.

         Мисълта се връщаше бавно!

         А с нея и болката!

         Започна да чува приглушено бумтене. После разбра, че това бе сърцето му.

         Усети топлата следа на малката струйчица кръв, която се стичаше от носа му, събираше се върху съсиреците около устата и бавно капеше върху гърдите му. От там започна да чувства тялото си. Разбра, че всъщност е седнал, подпрян на каменната стена между два стари училищни шкафа, които му пречеха да падне.

         Започна да улавя малко по малко външните шумове, тропота на бутуши, рева на камионите и джиповете...

         - Време е... - припя нежно гласче и се засмя. - Заспал сте с дрехите. Време е за вечеря.

         Деликатно и някак срамежливо усмихнатата сестра му подаде кърпичка да избърше тънката струя слюнка, спуснала се от ъгълчето на устата му.

         За части от секундата погледът му остана празен, но бързо се окопити и си спомни къде е. Беше свикнал да спи по 3-4, или 15, или точно 37 минути и веднага след това да бъде в кондиция.

         - Извинете, пътуването ме е уморило. Къде мога да вечерям?

         - Долу, в ресторанта на комплекса или ако желаете в града. Ще ви съдействам да разберете най-добрите места.

         Ще ви съдействам. Не просто - ще ви ги кажа. Това май не беше чист професионализъм.

         - Благодаря, за тази вечер ще се задоволя с този ресторант.

         Момичето продължи да бърбори, като оправяше различни неща в стаята - за града, за забавленията, за националните кухни и потоците туристи. Защо беше избрало него? Да, имаше добра фигура, но сурово, даже малко страшно лице. Вярно, с едно сранно излъчване на детска палавост в областта на очите. Беше му останал навика често да гледа с широко отворени очи, което придаваше плаха наивност на израза. Къс белег пресичаше веждата му. Не беше въобще привлекателен, но може би имаше някакъв мъжествен сексапил. Не беше се замислял по този въпрос. Жените, които беше имал се подчиняваха на униформата,  парите му или просто на ситуацията.

         Не вярваше, че може да бъде харесан.

         - ... и след вечеря има доста за разглеждане... - не спираше младата сестра.

         - Мисля, че просто ще си почивам. Още веднъж, благодаря! Не беше груб. Животът му беше груб. Но той, с цивилни, никога не беше груб.

         Собственото му разбиране бе, че на насилието трябва да се отвръща с двойна доза насилие - за да се пресече, а там, където го няма, грубостта е просто вулгарна.

         Хладния ветрец му действаше ободряващо. Беше хапнал повечко и реши да се поразходи, пък и беше доста рано. Стремеше се да крачи бавно, като се бореше със страстта на ума си да му поставя цели. - Виждаш ли онзи стълб - до там и после вляво; при бутката с вестници тръгваш нагоре; при малкото расторантче тръгваш обратно, само че по другата алея -  и т.н, и т.н. Не искаше да има цел, посока и задачи. Искаше само да почива.

         Тогава я видя!

         Цялото му тяло се стегна, косъмчетата на гърба и хълбоците му настръхнаха.

Беше готов за скок! Под лъчите на залязващото слънце проблясна за кратко, завъртайки се в правилна парабола, завършваща на метър от него. Ръчна отбранителна бойна граната - тип F-1 ("лимонка")! Улеите, разделящи смъртоносните метални пластинки му се видяха като живи малки змийчета, обгърнали сферата. Знаеше, че разполага най-много със секунда преди да се чуе специфичния пукащ звук на детонатора, предхождащ с части от секундата истинския взрив. Само стари и опитни бойци можеха да разделят двата звука. Преди много години не вярваше, че това е възможно. Не бе искал да се научи. Но то стана от само себе си. Стремеше се да се убеди, че си внушава, но всеки път зловещия хор на двата звука се открояваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му.

Очакваше го и сега...

В този миг звънки гласчета изпълниха въздуха и две шарени телца в люта битка се насочиха към падащата граната. Прозрачна детска ръчичка сграбчи летящото кълбо във въздуха и се чу радостния писък:

- Сокът е мой! Сокът е мой! Прекрасният портокалов сок си е мой! - с детска нетърпеливост възбуденото чеврвендалесто момченце отвъртя капачката на гранатата и започне да пие, отблъсквайки с една ръка яростните атаки на жадуващото награда друго хлапе.

Отзад се чу шумен смях на група възрастни и весели коментари за битката.

Сърцето му още биеше в гърлото. Студената пот от дланите още не се бе изпарила, а онова характерно чувство в стомаха едва сега се оттегляше. Пред очите му изкочиха разчленени човешки части, пръснати из оплисканата с кръв трева, човешки вътрешности, проточени на метри след загиващия, но продължаващ да лази боец. Усети мириса на дим, урина и фекалии, премесени с топла кръв от разкъсан труп. Мириса на страх, киселия мирис на страх, от човек, който виждайки тази граната на метри от себе си, изпуска всички свои секрети миг, преди да се превърне в смърдяща кървава маса.

Играчка за деца! Бутилка за плодов сок!

Виж света, може би се е променил!

Този път имаше цел. Бара, близо до хотела. Имаше нужда да пийне. Рядко си позволяваше да притъпява преживяното с алкохол. Знаеше, че не действа или ако действаше - бе за кратко. Беше станал свидетел на много случаи, когато алкохола или дрогата разкапваха окончателно и без това разпадащите се психики.

Той си бе изградил механизъм, начин да се съхрани.

Той вярваше!

Имаше цел! Беше поел задачата! Тя бе важна! От нея зависеха живота и спокойствието на много хора.

Той нямаше да лапне дулото на пистолета!

Вярваше и оцеля. Никога нямаше да е сам и безпомощен!

Като в онзи ден на на огромното футболно игрище. Огромно, колкото целия свят, колкото цялата вселена.

Беше само на три - баща му го беше оставил, за да го накаже, че не иска да върви с него. Искаше и да го научи, че може и сам.

Това е първият му реален спомен. Безкрайното пространство на футболния терен, вратите с разкъсани мрежи се намираха чак на хоризонта. Беше призрачно пусто и подтискащо тихо. Чувстваше се безкрайно сам и безпомощен. Бе разсърдил Тати и той го изостави. Остави го тук, на средата за да няма къде да се скрие и за какво да се хване. Никога вече нямаше да види тати и мама. Беше толкова уплашен, че не можеше да плаче. Стана му топло на крачетата. Беше се напишкал. Нямаше кой да му се скара, а той дяволито да погледне. Започна бавно да хълца, да се задушава, не можеше да мръдне. Сълзите му потекоха, безвучно сливайки се с редките прозрачни сополи. Усети солта в устата си. Стана му студено. Тогава се разпищя. Трябваше да пищи, някой, независимо кой щеще да го чуе, трябваше да го чуят. Пищеше, превивайки се на две, опрял, свити в юмручета ръчички, върху треперещите коленца. Не може да е сам, не трябва да е сам.

Светла искра изгря някъде вътре в главичката и... всичко свърши - бе изгубил съзнание.

Никога повече не е бил безпомощен. Никога повече не позволи на някой около него да бъде безпомощен.

В това видя много ясен смисъл за своя живот.

Щеше да спаси този свят от безпомощност - той го заслужаваше!

Уискито се стече бавно по гърлото, запали за малко слънчевия сплит и после меко се разля с благотворна топлина по стените на стомаха. До главата нямаше да стигне. В такива случаи никога не стигаше до главата - там бе прекалено наблъскано с емоции, мисли, спомени, очаквания, за да има място за алкохола. Оставаше в стомаха, в краката, в ръцете, но никога в главата. Съзнанието му бе обречено на вечна яснота и деловитост. Съобразителността му по-скоро се изостряше. Механизма за съхранение действаше.

Сега желаеше да изключи този механизъм. На оцеляването, на разумността. Да забрави за малко и вярата. Желаеше да пийне и това да му подейства като на другите хора. Дали е възможно? Поне ще опита.

Заби поглед в телевизора, монтиран в ъгъла над бара. Не му беше обърнал внимание досега, тъй като течеше някакъв стар черно - бял филм.

Сега картината бе цветна - рекламния блок.

" Бутилка слънчева енергия... глътка планински въздух с пивото на... хапка небесна радост от бисквитите... завладяващия райски вкус на нашето пържено пиле... чудодейната магия на супите... някои го предпочитат печено, на нашия грил... опитайте, вкусете, насладете се... яжте, яжте, яжте "-  изобилие от танцуващи чипсове, пеещи бонбони, цветни опаковки, крещящи етикети, всичко залято с бодри весели мелодийки.

И последната фаза: "Опитахте ли нашите таблетки за отслабване, без диети, без ограничения - вълшебния път към стройната фигура..."

Усети в устата си мазния вкус на чиста, гранясала сланина, на лигавата плът от току що убита змия, между зъбите му заскърца примесената с пясък царевица, пръстта, полепнала по необелените картофи. Сурови. С какво ли не бе оцелявал! Спомни си подутите коремчета на местните дечица, които измираха, неслагали със седмици нищо в уста. Болезнената безпомощност в очите на изтерзаните, едва движещи се майки с увиснали, пресушени гърди, неуспели да намерята късче за умиращите си чеда. Болезнена безпомощност. Не можеше да търпи. Бе организирал полева кухня. Спаси едно село. За един месец.

„Фантастични, чародейни, вълшебни, ефирни, брилянтни... " и още, и още епитети бълваше ефира. А накрая средство, как да се отървем от тяхната тежест в стомаха, как по-бързо да преминат от префинените небца, през чувствителните търбуси и да излязат безметежно през изнежените ануси.

Доповръща му се. Стомахът му се сви и чувството на гадене започна да пълзи нагоре по хранопровода към гърлото. Част от вечерята и изпитото уиски, примесени със стомашни сокове достигнаха до там изгаряйки с киселинна острота всичко по пътя си. С горчива гримаса успя да преглътне и да поеме дълбоко въздух. Поръча си още едно.

Виж света, може би се е променил!

***

Шумовете на двора постепенно затихнаха, частта беше напуснала старото училище. Не, още се чуваха стъпки по коридорите. Той събра сили в себе си и се надигна. За щастие не беше вързан, изглеждаше толкова зле, че нямаше смисъл. Но те не познаваха тялото му, издържливостта му, способността за оцеляване. Дотътри се до вратата и се ослуша, стъпките се чуваха далеч, но все някога щяха да приблежат. Чувстваше се спокоен, уверен в себе си. Бе се измъквал от всякакви каши. Мъченията бяха го изтощили, бяха разранили плътта му, но не бяха помрачили ума му, не бяха притъпили инстиктите му.

Примъкна един счупен чин зад вратата, взе до себе си, търкалящ се наблизо крак на маса, настани се върху чина и зачака. Той наистина умееше да чака...

***

След петото уиски стана и с леко омекнали крака, разбунтуван стомах, но бистър ум, спокойно и сигурно се запъти към вратата, предизвиквайки учудено повдигане на вежди от страна на пълничкия застаряващ барман. А може би собственик? Ехе, най-накрая мисълта му отскочи встрани - кой все пак е човекът зад бара? Добре. Може би дистилатът не е отишъл напразно, мозъкът му се разчупва - може би пък и да спре, за малко поне, да мисли.

Излезе и тръгна без посока, този път не си избираше цели, вървеше без да знае на къде, вървеше за да не мисли, да не чувства. Нещо болезнено назряваше в душата му, чувство на безпокойство, на тежест, на разочарование. Усещаше, че започва да губи почва под краката си. Увереността му изтъняваше. За първи път се чувстваше така. Винаги е вярвал в собствените си сили, знаел е какво да прави. Започваше да се обърква.

Мощен писък на сирени разкъса нощта. Тревожния им глас, приближаваше бързо отзад, вливайки болезнена, натрапчива истинност на изгарящите го съмнения.

След малко покрай него профучаха червените камиони на пожарната. Зърна за миг съсредоточените лица на мъжете в кабината. Тяхната суровост му вдъхна малко увереност - беше му позната, близка.

Започна да вижда отблясъците на пожара пред себе си. Черното небе разтваряше в себе си сивия дим, стелещ се над покривите. Приближи се и се сля с образувалата се на улицата тълпа. Гореше последния етаж на невисока жилищна сграда. Пламъците бяха пробили покрива и се подаваха през обгорелите отвори. Нямаше паника, нямаше викове. Пожарникарите действаха стегнато, организирано и бързо.

Загледа се в пламъците, задържа погледа си и видя алчните им езици как поемат сламенните покриви с хрущяща ярост. Писъците на жените и децата се сливаха с лаещия глас на кртечниците. Димът се стелеше навсякъде. Миризмата на горяща плът се открояваше ясно над познатия мирис на горяща слама и дървесина.

Трябваха им 30 секунди да подпалят селото.

Твърде малко за да разберат грешката си.

Нямаше никакви бандити, а само жени и деца. Докато спрат атаката всичко бе се превърнало в димяща купчина пепел.

Без обяснения и допълнителни команди се обърнаха и се изтеглиха. Никой не желаеше да разгледа селището отблизо.

Не и този път!

***

Не знаеше колко време точно беше минало. Над счупените, покрити на места с пресован картон, прозорци се беше спуснал мрак. Бледа светлина се процеждаше, идваща от голата крушка, клатеща се на вятъра, разположена на няколко метра встрани и осветяваща, най вероятно, входа на импровизираната караулка. Чу забързани стъпки съвсем близо до вратата, които го сепнаха. Добре, че спряха да изчакат други, приближаващи се по-бавно и провлачено. Последваха кратки, резки реплики. Стисна крака на масата здраво и се приготви. Вратата се отвори рязко. Той изчака малко и скочи. Ударът бе точно примерен - острият ръб на масивното дърво попадна право в гърлото на първия войник, смилайки адамовата му ябълка. Той се свлече на земята със широко отворени учудени очи, хващайки се с две ръце за гърлото, зяпнал в разкъсваща невъзможност да си поеме въздух. Докато се отпускаше надолу покосеното тяло на войника, той успя с премерен жест да измъкне военния нож от канията на колана му и светкавично го изтреля. След миг блестящото острие прониза гърдите на стоящия на метър отзад, вцепенен от изненада, втори войник.

Наведе се хладнокръвно и с рязко движение счупи врата на мъжа в краката си. Другия не бе необходимо да довършва - ножът бе проникнал в сърцето му, донасяйки почти мигновенна смърт.

         Беше възприел правилото да не оставя живи врагове след себе си. На не един негов другар това бе изиграло лоша шега. Правилата бяха жестоки, но той бе длъжен да ги спазва. За да оцелее.

***

         Отдели се от тълпата и закрачи бързо. Стъпките му отекваха болезнено силно в нощната тишина, блъскаха се в околните сгради и се връщаха като кратки сухи изстрели.

         Първо усети с тренираните си сетива присъствие зад гърба, почти веднага чу леко метално дрънчене. Обърна се светкавично и видя, летящата към него със съскащия звук на гърмяща змия, метална верига. Ловко се наведе, избягвайки удара й, като едновременно с това изстреля дясното си кроше в областта под ръката, държаща веригата. Чу се тъпият звук от удара му в дебела кожена дреха, последван от хрущящия пукот на счупено ребро. Този негов проклет навик да разделя звуците.

         Огледа се! Зад гърчещото се на земята тяло в борба за глътка въздух, видя още трима. Черни кожени якета, блузи с извадени качулки, размъкнати джинси, късо подстригани щръкнали коси, боядисани в ярки цветове. И обици. Навсякъде. Целите уши, веждите, носовете, бузите, долните устни... Взря се в очите им и разбра. Познатата мъглявост на погледа, влажните, разфокусирани зеници. Нервните, поскачащи в агресия тела, ръцете, които с изключителна бързина и ловкост, прехвърляха боксовете и ножовете-пеперуди. Честите подсмърчания със зачервените и вечносърбящи носове.

         В началото бе хероинът. Но той беше за слабите. Краткото бягство от ужасяващата действителност, последвано от тотално разпадане на личността. Прие появата му естествено. Бе му чуждо, той имаше механизъм за оцеляване. Вярвяше. Имаше задача. Но другите имаха нужда от изход. Поразяващите гледки след битките, страха преди тях, границите, до които се променяше човешката същност, поставена в екстремални условия. Чудовищното напрежение, тоталната обърканост. Сблъсъка със себе си, с най-потайните кътчета на подсъзнанието и ужаса от видяното там...

         Трябваше да се намери изход.

         Често, на местните бойци отсреща, това бе част от културата, от бита и навиците - опиум, хашиш, марихуана. Но хероинът не го ползваха, той бе начин за прехрана и въоръжаване, зараза за врага, бавно разкапван от смъртоносното му действие. Селяните отглеждаха от години реколти, с преработката и продажбата, на които преживявяха. Правителствата го бяха превърнали в тайна политика - решаваха голяма част от социалните проблеми в най-бедните райони и пълнеха лични и партийни каси.

         Появата му в техните редици беше обяснима. Не можеше да се опълчи, даже като стана свидетел на последствията.

         По-късно се появи коката - тя даваше сили, даваше крила, мощта на страхотно самочувствие и най-важното - даряваше безстрашие. Докато перфорирания от употребата й мозък не излезеше от строя.

         Трябваше му по-малко от минута да ги обезвреди и натръшка по земята. Последния благоразумно избяха. Едно от влачещите се тела скимтеше с тънък гласец. Вдигна го с една ръка за якето, без да изпита особени трудности и се взря отблизо.

         Беше дете! Момиче на не повече от 14-15 години. Хълцаше и се опитваше да каже нещо през кървавата маса, в която се бе превърнала устата й. Изплю събралата се кръв, която потече бо брадичката й, носеща малки бели късчета от счупените й зъби.

         Първо го чу като шепот, а после и по-ясно:

         - Майната ти! Майната ти!

         Топли капчици кървава слюнка го оплискаха по бузата. Отпусна внимателно момичето на земята, подпирайки я на уличния стълб. Прокара ръка през бузата си, вперил празен поглед в мястото, на което преди секунди стоеше разкривеното момичешко лице.

         Виж света, може би се е променил.

***

         Промъкна се лесно в тъмнината. Явно в училището не бяха останали много хора. Излезе на двора и видя неравните силуети на джиповете. Провря се в единия и започна да опипва жиците под волана. Ръката му докосна метална дрънкулка, висяща от таблото. Да, разбира се , ключовете си бяха там. Запали бързо, рязко даде назад, превключи нетърпеливо скоростите и натисна мощно педала на газта. Наведе се когато джипа разби леката метална врата на училищния двор, изправи се, хвърляйки последен поглед назад, хвана здраво волана в ръце и препусна стремглаво по тесния коларски път, водещ нагоре по хълма... Другото бяха повтаряни хиляди пъти и заучени подробности. Ориентиране в местността, откриване на скривалището с картата, станцията и оръжието и подаване на сигнала до базата. После бе необходимо само да чака. А той наистина умееше да чака...

***

         Не помнеше колко бе вървял, небето отдавна бе изсветляло и градът нервно се пробуждаше. Шумно ечаха металните кофи за смет, изливайки зловонното си съдържание в търбуха на огромни оранжеви камиони. Дрънчаха първите, все още празни трамваи, клатушкайки се несигурно, като че ли не се бяха разсънили. Стрелкаха се изографисани с пъстри надписи бусове, бързайки да доставят товарите си на нетърпеливите магазини. Посрещаха ги ламариненото стържене от вдигащи се решетки и сънените гласове на ранобудните собственици. Купчини влажни, ухаещи на мастило вестници вече стояха, строени като часови, край спящите още будки. Булевардите бавно се изпълваха, а общия градски шум постепенно се надигаше - тътен, предвестник, сякаш, на назряваща буря.

         Той наближаваше хотела. Въобще не се качи горе, а зави направо към гаража. Искаше да се махне от тук, колкото се може по-бързо. Джипа, който беше наел, бе нова, мощна и същевременно,   удобна машина. Излезе бавно по стръмната наклонена паст на подземния гараж и се огледа. Булевардът покрай хотела правеше плавен завой и се насочваше надолу, по дефилето към централната част награда. Имаше една отбивка вляво, която водеше по каменен мост към отсрещните хълмове. Реши да потегли натам. Бе уцелил сутрешния пиков час. Широкото шосе бе задръстено от автомобили, нервно форсиращи двигатели, в очакване на зеления сигнал на светофара. Включи се внимателно в най-лявото платно и на свой ред зачака зелено благоволение за левия завой. Колите от неговото платно се бавеха, при всяка смяна на светофара преминаваха по една-две. Зачуди се и започна да наблюдава. Движещите се насреща бяха с предимство. Те фучаха лудо, побеснели в адска надпревара с времето. Единствения шанс на лявозавиващите бе в мига, когато червения сигнал спираше бучащия насрещен поток, и те, заели позиция в средата на кръстовището, пъргаво се изнасяха вляво, изпреварвайки със секунди, нетърпеливо нахлулия страничен поток. Той можеше да чака. Но не разбираше. Никой от насреща движещите се не пускаше доброволно своя събрат, сякащ за един миг щяха да изтекат всичките милиони секунди, които му предстояха. За къде бързаше, да прескочи бясно следващите 50 метра, да се нареди пак на подобна светофарна опашка и отново да зачака. Но имаше право, беше с предимство, дадено му от закона, от правилника за движение. И нямаше да се лиши от него за нищо на света. Какво като не му носеше полза, кой глупак се лишава доброволно от полагащото му се!

Това, което го порази най-силно бе друго. След смяна на светофара, след изгрялата забранителна червена светлина, въпреки, плахо чакащите за неблагоприятния ляв завой автомобили, отсреща с дива газ продължаваха да профучават безапелационни диваци. Този път с цената на нарушение, с пълно безучастие към жалките нещастници, запокитени насред кръстовището.

Седеше и гледаше. Зелено! Река побеснели метални чудовища залива кръстовището, свити и уплашени, снижени до асфалта, лявозавиващи, чакащи чинно отстрани... Червено, идва и техния ред, но отсреща се носят с безумна настървеност един, втори, трети, четвъти... пети, минали са 15 секунди от смяна на светофара... шести...

Позната раздразнителност започваше да го обзема. Умееше да чака, но мразеше да търпи... Мравките на раздразнителността, които пъплеха, вътре в гърдите му, започнаха да се превръщат в оси на яростта. Бе водил хиляди битки и бе запазвал хладникръвие. Но врагът му беше познат. Рядко вълните на гнева го бяха обземали. Тогава обезумяваше и беше страшен. Неведнъж по този начин бе измъквал себе си и своите другари от безнадежни ситуации. Завладян от първите пристъпи на безпомощност, подсъзнателно превръщаше това омразно чувство в гняв. Буен, жесток, неуправляем гняв.

 Нещо избухна в главата му. Всичко, което му се бе случило през последните 12 часа, се стовари с раздираща тежест върху ума му. Бе стиснал силно очи, а в мозъка му буйно танцуваха ярките картини на странна, лудешка мозайка... Носеща се бавно във въздуха граната със завързани за нея цветни детски балони... горящи сламенни покриви, а над жълточервените пламъци окачен огромен казан с дестилационна серпентина, от прозрачния чучур, на която бавно се отделят кехлибарени капки уиски... военни ботуши, чифтове, хиляди чифтове военни ботуши, танцуващи върху стари училищни чинове... светещи в нощното небе неонови реклами, плуващи леко в стелещ се сив дим: опитайте новото, отдайте се на завладяващия вкус на топла кръв... нов, по-свеж, по-мек, по-сочен - нашият бургер с отрязана човешка длан... пийте, яжте, пийте, яжте... Ще ви пуснем чисто нов, нов, нов... Бучаща стена от коли, чакаща нервно на светофара, под гумите им  се проточва кървава струя, нараства, превръща се в буйна река, повлича и обръща автомобилите, превръщайки ги в огромни, безформени бели късове зъби...

С неистов рев, стискайки с всички сили волана, той изсипа целия си гняв, омраза, разочарование, объркване върху педала на газта, настискайки го с десния крак, яростно до край.

Една малка част от мозъка, която пазеше изключително изострения му инстикт за самосъхранение бе останала бистра. Една малка част от разума му успяваше винаги да наблюдава събитията отстрани и да прави безпристрастни анализи. За милионна част от секундата през нея мина мисълта - ако умре някой от насреща движещите се?

Почти едновременно тези два импулса изстреляха левия му крак върху педала на съединителя. Чу се мощен рев от форсирания двигател, но механизираната му ярост бе отделена от гумите и джипът не помръдна от място си. Не си даде време за почивка, изчака последния, изнизващ се моторен джигит и със свирещи гуми навлезе в завоя, прекоси четирите платна на булеварда и с бясна скорост препусна по крайградския път, губещ се в боровата гора на хълма. Искаше му се да се разбие веднага някъде и същевременно с максимална концентрация следеше завоите на тесния път, избягвайки умело всеки летящ насреща бор. Ризата му бе залепнала за гърба, целия се бе слял със седалката. По лицето му се спускаха пъргави ручейчета солена пот, но той нямаше време да ги избърше. Натискаше злобно газта, със свирепо ръмжене сменяше скоростите и летеше безумно в иначе замрялата, тиха и величествена борова гора.

Когато напрежението достигна максимума, рязко натисна спирачките и се отпусна назад. Ръцете му трепереха и не можеше още да ги свали от волана. Сърцето му щеше да изкочи от гърдите, гърлото и слепоочията бумтяха в неговия лудешки ритъм. Затвори премрежените от пот очи и пое дълбоко въздух.

 Само за няколко часа миналото, настоящето и бъдещето му се бяха разпаднали на малки парченца, на песъчинки събрани в края на пътя, които преминаващия автомобил разпръскваше в безумен вихър. Бе изгубил основа под краката си, посоката, вярата. Себе си! Беше сигурен, че никога няма да стигне до тук.

Но не виждаше друг изход. Посегна към кобура и усети металния хлад на пистолета. Толкова познато, близко усещане, вдъхващо сигурност. Сега, обаче, потръпна. Отмести ръка и се огледа...

***

Знаеше, че трябва да чака дълго. Сваляне на данни от разузнавателните спътници, планиране на операцията, маршрути, стиковане с другите бази, покритие... може би 12 или 16 часа. Няма значение, щеше да дочака спасителния хеликоптер. Той винаги оцеляваше.

Срещата с генерала беше кратка.

- Това е последната ти мисия, приятелю! Трябва да те скрием, поне за сега. Очите на генерала гледаха топло, но твърдо, гласът му не търпеше възражения. Не смяташе да се противи. Не и този път. Генералът беше прав и той го знаеше.

- Почини си, обществото ти е признателно. Командването те цени изключително и желае да те съхрани...

***

Рееше безцелно погледа си, когато го обзе странно чувство за нещо познато, не някакви конкретни детайли, а по-скоро настроението, атмосферата. Беше сигурен, че не е идвал тук, но нещо му подсказваше, че е минавал... Нощ, сенки. Военни камиони в колона на равни дистанции... Картината се яви светкавично и също така изчезна, остана усещането за нещо отминало, нещо реално, случило се точно тук. Опита се да си спомни, да върне образите, но не успя. Потегли бавно, оглеждайки се. Гората беше свършила и пътя лъкатушеше през разораните ниви на равно поле. В далечината се очертаваше призачния силует на някаква планинска верига, от двете му страни се издигаха познатите хълмове със странните варовикови замъци по билата. Вляво от пътя нещо проблясна за миг на слънцето и угасна. Той зави по чакълестото отклонение и пое към светлинката. Скоро тя отново се появи. По-ясна и по-трайна. Под нея от маранята започна да изплува ослепително бяла кула, все едно в момента се материализираше във въздуха. Камбанария. Веднага зад нея видя храма. Бялата сграда се издигаше гордо, но и някак смирено, прислонила се в полите на единия от хълмовете, пазена от надвисналите силуети на белите скални великани. Тук въздухът  беше различен, звуците се приглушаваха и не се разнасяха надалеч. Шумът на мотора, който в града въобще не се чуваше му се стори непоносим, яростен и варварски. Рязко изгаси колата. Заля го странно спокойствие и мудност. Сякаш времето започна да тече по-бавно.

Слезе леко от джипа. Навсякъде наоколо се стелеше ефирна бяла пара, нежно разкъсвана от лекия ветрец. Огледа се и видя малки езерца, явно от минерална вода, които отделяха своята топла пелена, покривайки с мистика това свято място.

Групичка поклонници излязоха от храма - тихи, спокойни, с благи погледи, изпълнени с надежда. Поздравиха меко и отминаха. Усещаше невероятна лекота, съзнанието му постепенно се изпразваше от мислите, образите и усещанията на миналото. Потъваха някъде, разтваряха се неусетно в зараждащия се детски възторг, чистота, невинност и преклонение. Не знаеше пред какво. Усети величието на този кратък миг, долови огромното му значение.

 Разбра!

 Бе прашинка в този свят, подхвърляна от вятъра на събитията. Всички човешки страсти, стремежи, усилия, цялата борба нямаха смисъл, ако човек не знае колко е преходен. Всички човешки постижения в големия град, в големия свят, тук губеха смисъл. Бяха дребни и незначителни. Като капчиците, които се отцеждаха от мраморната чешма на двора, събираха се в малка локвичка и когато станеха достатъчно много, в тънка струйка, се стичаха по издълбания в камъка улей, за да се стопят в пръстта на малката цветна градинка отзад. Прозрението го бе връхлетяло само за миг и бе изчезнало, оставяйки топлината, заляла цялото му тяло, въодушевлението, изпълнило гърдите му, карайки ги често и мощно да се издигат. Задъхваше се! От това, което беше открил, от това, което беше сега.

Не беше усетил кога е седнал в дървената беседка пред храма. Нещо го спираше и не бързаше да влиза  там. Реши да се поразходи наоколо, да поеме още от това опияняващо усещане. Но мигът си бе отишъл. Зави по каменната алея покрай храма и се спря поразен. В задната част на двора, на един метър от стените на църквата се бе сгушила малка къщурка. Бе много стара, но облечена в нови, бели одежди от съвсем скоро нанесена вар. Познатите образи пак го поразиха и заиграха ярки пред очите му. Колоната военни камиони, три или четири се изви в дъга на блатистата и разкаляна поляна пред малката кущичка и спря. След кратки и остри команди, единият от тях и забълва своя товар от плахи новобранци, които с оръжие в ръце се наредиха между камионите и паянтовата постройка.

Жрицата! Спомни си го много добре. Бе го чул от устата на цивилния слязъл с още няколко мъже от голямата черна кола. Не бе я забелязал до сега.

Жрицата! Бе го забравил, беше толкова млад, вярваше, че всичко си струва за целта, която си е поставил.

Цивилните поеха газените фенери, подадени им от войничетата и влязоха вътре. Чуха се кратки заповеди, последвани от скърцащо дърво и падащи по пода предмети. Бе се показал извън платнището на своя камион и надзърташе през малките изкривени прозорчета. На пода се валяха снимки и икони. Обути в ботуши крака ги мачкаха, а острия характерен шум на счупени стъкла и пращящи дървени рамки прекъсваше тихия шепот, носещ се от вътрешността на стаичката. Заслуша се. Бяха молитви. Нямаше страх, нямаше паника, ужас. Възрастна жена се молеше, сякаш с някякво съжаление, но не към себе си.

Обиска продължи още кратко. Чу последните думи:

- И да си налягаш парцалите дърта вещице... И потеглиха.

Вече беше готов да влезе в храма, имаше нужда да влезе.

Неголямото помещение бе силно осветено. Високите, месингови свещници бяха пълни със запалени свещи. Странно, не видя много хора. Заразглежда иконостаса, изписан по различен, някак по-човшки, по-земен, по-реален начин. В ляво на малко стъпалце видя образа й. Три рисувани от различни художници портрета бяха разположени един до друг.

Набраздено, но благо, загърнато в забрадка лице. Открито чело, повдигната брадичка и затворените, явно незрящи очи, насочени някъде през рамото му, далеч - там където другите не виждат. Мека небесна светлина озаряваше лицето, подчертавайки неговата възвишеност, святост и смирение.

Доплака му се. Не от мъка. Не помнеше някога да е проронвал сълза след случая на стадиона. Не можеше и сега, а имаше огромна нужда. Не беше тъжен. Тиха радост, благоговение и обич искаха да намерят отдушник. Беше толкова... може би това бе щастието...

Беше толкова изпълнен!

- Помоли се синко, запомни я! Тя е много силна, излекувала е и е помогнала на хиляди. И сега, след като си отиде, пак е много силна и повече помага. Нека те пази!

Сълзите безвучно се стичаха сами по набраздените бузи. Не се опита да ги скрие или избърше. Просто стоеше.

Един голям, як мъж със сурово лице и по детски широко отворени очи, пълни с кристални сълзи.

                                               На Баба Ванга!

                                               Светицата в нашите сърца!

                                               От недостойната ми душа!