Поканихме на гости наши стари приятели, с които съвсем случайно се засякохме на пазара. Бяхме се позагубили през последните години и срещата ни беше добър повод да се видим и поприказваме.
Моичкият като се паникьоса: какви мезета щели сме да приготвим, какви питиета, а основното ястие какво щяло да бъде, за десерта да съм помислила...
- Чакай бе, човек - му казвам аз, - министър ли ще посрещаме?! Не са чужди хора! По-спокойно, нямаш ли ми доверие?
- Имам ти - нервно ми отговаря той, - ама този път аз ще бъда шеф-майсторът! Ти ще ми помогнеш и то само ако се наложи! - натъртва на последните думи.
Разбирам колко му е доверието и го оставям да шета из кухнята. Пределно ясно ми е какви ще са последиците в нея след кулинарните му изпълнения, но при толкова голям мерак, как да му строша хатъра?!
- Като дойде време за помощ, извикай ме! Отивам да погледам малко телевизия - казвам аз примирена и се оттеглям в спалнята.
Не са минали и пет минути и чувам гласа му:
- Къде е черният пипер? А мелач ...