Как се пише любовта? Дали с болка, или с копнеж достигащ рая? Как, как се пише тя щом за нея всичко, що може да се изрече е вярно? Как...

   Аз зная, виждала съм много, чела съм много, чувствала съм много и много все различно с нея свързаното бе. Виждала съм как за нея се умира от болка, как за нея се полита на несъществуващи криле, как тя дава живот и го отнема. Тя движи света и в нейно име се вършат всички велики дела и престъпления. Та нали някой започва да убива, намразил света, защото му е била отказана любов още откакто се е родил. Нали някой търпи унижения само, защото са от някого, който му е бил близък, който го е карал да я чувства в себе си.

   Колко много още мога да говоря за нея... ала това, което ме накара да започна, бе едно нейно проявление, така истинско и красиво и така жестоко. Защо всичко свързано с нея не се описа с първите два епитета, ами се наложи да се появи и третият? Питам се, защото ако бяха само те, историята щеше да е много по-различна, но и жестокостта се появи. Равнопоставеността и взаимното уважение са в основата на всяка истинска и неизкривена любов, ала когато тя не може, по някаква причина, да се изживее или да се изкаже с думи и дела, тогава събрана в тесните граници на едно сърце, а не в две, се деформира и те изчезват. Загубата им води до болка в едната страна и проява на жестокост в другата... а нима тогава любовта е възможна, нима когато нараняваш някого имаш право да твърдиш дори пред себе си, че го обичаш. Не е ли обичта едно себераздаване в името на другия? Не е ли?

     Преди години родителите на Калоян не бяха това, което са сега, а именно -  богатo и уважавано семейство. Те бяха много, много обикновени хора, които живееха понякога на ръба на мизерията. Преминали през много, имайки малко, най-накрая късмета им се усмихнал, за да се сдобият с материално благополучие. Такъв шанс да изградиш кариера, да се осигуриш и дори да можеш, да си спокоен и за внуците си се дава рядко. Ала именно този шанс, можеше да ги лиши от смисъла да го имат. Семейство Асеневи имаха само Калоян, едно прекрасно дете, което бе наследило находчивостта, интелекта и обаянието на своите родители. Те бяха възпитали в него всички добродетели необходими му, за да бъде стойностна и истинска личност.

   Идвайки в света на богатите, един различен свят, те не бяха забравили миналото, а и то се бе погрижило да не бъде забравено, особено от Калоян.

Той бе донесъл със себе си една любов, първата си любов. Тя бе към едно момиче, с което бе израснал. Едно момиче, което той не можеше да остави настрани от мислите си. Тя бе всичко, което е потребно на някого и също така разхищение на божия талант. Тя бе Евангелия. В нейно присъствие всеки се чувстваше добре. Всеки от квартала, копнееше за една нейна усмивка, която да огрее деня, защото слънцето там светеше, отразявайки светлината от нея. Когато ги погледнеш един до друг, разбираш, че съвършенството събрано с още едно такова е нещо рядко, но все пак възможно. Именно това би могло да те изпълни с вяра в света, с надежда, че все пак има бъдеще.

   Те растяха заедно, чувствата се родиха много, много преди те да разберат, значението на тази дума. Бяха сходни, дори еднакви по характери и тъй като и възпитанието им бе дадено от семейства с едни разбирания, нямаше къде да се намери разлика. Щастието, което ги прегръщаше, когато бяха заедно, бе неописуемо. Светлината, която бе в душите им се виждаше така ярко дори и през деня.  А нощем... гледайки звездите ги кръщаваха с всевъзможни имена, смееха се на всяко ново измислено име. Растяха, а с тях растеше и чувството в тях. Ала никой не ги бе научил как да го изразят... В училище и двамата бяха отличници, ала там не всичко се пишеше в тетрадка или четеше от учебник. Животът им явно бе решил, че този урок ще го учат сами и то по най-болезнен начин. Може би така щеше да проличи дали така близките и еднакви души са наистина такива...

Когато казаха на Калоян, че ще се местят, че сега всичко ще се промени, той се зарадва, ала само в началото. Когато започна да осъзнава, че наистина всичко ще се промени вече промяната бе огромна. Той и обещаваше, че ще се виждат често, дори не разбираше защо искаше да и се закълне в това. Бяха петнадесет годишни... а любовта беше така истинска и така неназовима. Евангелия му вярваше просто защото нямаше друг избор. Никой не я питаше, нито питаше него.

Калоян вече учеше в друго училище, имаше други приятели, други контакти... всичко бе така различно. Старите навици бързо се наложи да замени  с нови. Той наистина идваше да я вижда често и нещата като че ли не бяха се променили, ала това бе само в началото. Нещо се променяше и това нещо бе Калоян, под влиянието на средата, която бе така жестока и агресивна и той ставаше такъв. Добрият, нежен младеж, който познаваше и обичаше Евангелия не ще можеше да оцелее в едно общество, в което не гледаха особено добре на новобогаташите, какъвто бе и той. Така на него му се наложи да се промени, за да го има. Именно тази промяна бе пагубна за онова крехко и мило цвете, което толкова години цъфтеше на своя хълм.

   Калоян се бе научил да прикрива чувствата си, емоциите си. Ако преди не знаеше как да ги изрази сега можеше да го направи, а и така да ги украси, че да стане цял спектакъл.

   Новата му компания бе от момчета, които съвсем не се вълнуваха от звезди с различни имена и т.н. те ползваха звездите само, за да омайват девойките. То си имаше цял ритуал в това отношение. Именно по инерцията на този свят, един ден Калоян направи огромната грешка, която и се очакваше - започна да се вживява в ролята на жреца, който изпълняваше този ритуал. В името на Боговете - Новият му свят - той щеше да принесе в жертва момичето, което бе по-достойно от всичките му богове взети заедно. Най-накрая той бе разбрал, че трябва да разкрие чувствата си, че трябва да говори за тях. Те не се бяха променили, бяха все така чисти и красиви, ала самият той бе друг. Маниерите му, начина по който се изразяваше, всичко бе друго. Така се получи един сблъсък, сблъсък, който разби сърцето на Евангелия. Тя не беше наивна, а точно обратното, бе момиче, на което живота бе до болка познат. Сега момчето, което винаги се е различавало от останалите, които и предлагаха чувствата си се бе превърнало в техен достоен водач, т.е. бе станал по-лош и от тях.

   Бяха минали вече три години откакто той си бе заминал от квартала, три години, след които и двамата бяха други. Ако тогава си бяха обещали, че ще се виждат и нищо няма да се промени, сега стана точно обратното. Скараха се така жестоко и болката бе така силна, че любовта се превърна във война. Война, която щеше да унищожи и двамата.

   Гневът и онова, което разяждаше Ева отвътре все повече намаляваха усмивката й. Слънцето в квартала залязваше. Тя мразеше Калоян, мразеше и света, мразеше себе си. Бе направила, онази единствена крачка между безграничната любов и безпощадната омраза. А той, започна да излиза всяка вечер, да се среща с все по-разхайтени типове. Прибираше се пиян без дори да се интересува от мнението на родителите си. Те виждаха промяната, ала забързани в ежедневието, не съумяваха да му помогнат. Не разбираха как детето им се погубва.

     Той седеше пред входната врата, изтрезняващ след поредния купон. Поредният купон, поредното количество алкохол. Поредният път, в който той бе останал без сили, без мисли, без светлина. Само така, само в тези състояния той сякаш не мислеше за онова, което го раздираше отвътре, за онова, което го убиваше. Нещо, което само той знаеше и което скоро щеше да го погуби. Нещо невъзможно...

   Вратата се отвори  и от там се показа някой. Калоян дори не се обърна да погледне. Знаеше, че това е икономът, който идва да го прибере или по-скоро отнесе до стаята му. Родителите му бяха заминали от няколко дни и той чак сега се прибираше. Две ръце се плъзнаха под мишниците му и се докоснаха пред гърдите му. Навелият се зад него човек сложи глава на рамото му. Сърцето му заби лудо, дъхът се изгуби в гърдите му, очите му се премрежиха. Този допир, този аромат... тя, да това беше тя. Калоян се обърна рязко назад и разбра, че не сънува. Евангелия бе дошла, за да го види. Тя бе победила омразата, бе осъзнала, че това не е начина. Цялата половин година, в която бяха разделени и бе достатъчна за това. Тя осъзнаваше, че го обича все така.

     Калоян я погледа няколко секунди, докато се убеди, че алкохола не помрачава съзнанието му, че е напълно в състояние да преценява точно ситуацията. След това я притисна силно към себе си и я целуна. Целувката, която бе очаквана толкова време продължи дълго. След това тя се изправи и тръгна към къщата, а той без да откъсне поглед от нея я последва. Тя вървеше бавно, а Калоян бе оплел ръце около кръста и целуваше врата, косата... нея. В един миг, обаче той се стресна, защото тя отваряше вратата на стаята му. Хвана ръката й  и затвори вратата.

- Какво правиш? - попита я той с изненада. А тя прекъсна въпроса му с целувка и отвори вратата...

     На сутринта, когато той се събуди не смееше да се помръдне, за да не събуди и нея. Тя бе сгушена в него и спеше като ангел, така красива и невинна. Много утрини започваха така. Много неща се промениха. Калоян вече имаше стимул за живот. Загърби лошите привички... започна да се подготвя, да отива в известен университет. Но колко много това напомняше на историята от преди. Той заминаваше, макар да не желаеше и бе ясно, че промяната и разстоянието са неизбежни. Само дето сега и Евангелия заминаваше. Тя също бе приета, но двете места бяха много отдалечени. Разстоянието не беше проблем, но времето да. Времето, в което те се срещаха с други хора. На Калоян му бе насаждано в главата, че Евангелия не е за него и ред други неща. Когато тя узна за това беше много наранена, започна да вижда как той се разкъсва между нея и средата му. Тя не знаеше какво да стори. В безизходицата, той не я улесняваше много, не говореше с нея за това и всичко я объркваше. Един ден обаче, в парка тя се запозна с някой друг - Виктор. Някой, който съвсем естествено започва да запълва от времето и, някой който я правеше щастлива. Калоян бе станал изключително самонадеян и горделив и я караше да се чувства, такава каквато не е - по-нисша от него. С Виктор всичко бе различно, той беше свястно момче, без претенции за голяма работа. Калоян не знаеше за него, всъщност Ева и Виктор бяха само приятели, но това приятелство ставаше все по-дълбоко. Той я разбираше много по-добре от Калоян, ценеше я много повече, ала любовта на първия не можеше да се сравни с нищо.

Когато се върнаха в родния си град за една от ваканциите  Калоян забеляза, че Ева се държи по-студено, че е някак затворена в себе си, че не гори за него както преди, но егото му не му позволи да я попита. Тогава тя му разказа за Виктор, как той й е много добър приятел, който я разбира и й помага, когато й е трудно. Не искаше да крие нищо, защото и нищо нямаше между тях. Но Калоян дори и не се опита да я разбере, той сметна, че щом тя е потърсила друг значи му е изневерила, предала е любовта им. Без да отчете факта, че тя се е чувствала зле именно заради него. Ева го обичаше прекалено много, за да го остави след като разбра, че може и никога да не се съберат истински и законно и точно това я измъчваше. Калоян обаче не разбираше. След ужасен скандал, тя си тръгна и цялата ваканция не се видяха. Той всеки ден ходеше в квартала й , за да я види, за да я почувства, ала без тя да знае.

   Един ден бе решил да говори с нея и я чакаше да се прибере у тях. Говореше с техните, но тя закъсняваше. Те започнаха да се притесняват, защото отдавна бе излязла. Калоян излезе да я потърси. Ходеше из квартала и изведнъж чу крясъци, затича се натам и видя как няколко момчета са я на обградили. Някакви непознати, не от този квартал. Така се уплаши за нея и без да мисли се хвърли, да я защити от събралите се наоколо. Беше ужасен бой, но той беше като подивяло животно, всичката омраза, която изпитваше към света сега се вихреше. Когато всичко утихна и всички се разбягаха, останаха само двамата. Тя стоеше и го гледаше как сяда на бордюра. Той не се доближи до нея, за да я попита как е, дали не са и сторили нещо, а и тя не се опита да му благодари. Просто той гледаше в асфалта пред краката си, а тя гледаше него, без какъвто и да е израз на лицето. Нямаше думи, жестове, нямаше нищо, а тишината с нож да я режеш. Изминаха няколко минути. Калоян бе събрал силите си, изправи се и без да я погледне, тръгна в обратната на нейната посока. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Сълзи от гняв. Тя се чувстваше толкова унизена, та той дори не я погледна. Дори и сега той не бе слязъл от измисления си пиедестал. За пореден път и доказваше, че тя има нужда от него, но няма да го има. Само дето той умираше без нея. Той бе този, който я виждаше във всяка, а тя можеше да е щастлива и с друг. Калоян беше жесток както със себе си, така и с нея. Не я правеше щастлива, но и не й позволяваше да е щастлива с някой друг.

- Ти си по-лош от тези, които избягаха - изкрещя тя след него. А той се обърна и леден каза:

- Да, така е и именно заради това, аз имам право да те наранявам, не те.