Седим си с Петя в Италианското и си пием кафето. Сладоледът има само ритуални функции, за да подсили усещането, че лятото все още не се е превърнало в спомен. Бъбрим си за какво ли не. Скачаме от тема в тема като непослушно дете, на което са забранили да скача в локвите и точно затова то го прави с още по-голямо удоволствие. (Винаги ми е приятно да скачаме заедно с Петя.). Щедрото октомврийско слънце е отворило душите на всички, а те са побързали да затворят капака на буркана с компот с надпис „Ежедневие“  и да излязат навън. Улиците на П. приличат на римски пътища, по които маршируват различни легиони: шумният Легион на учениците, тъжният Легион на пенсионерите, Легионът на бързащите... Поглеждам скришом към витрината със сладки изкушения, но  Чувството за вина веднага се надвесва над мен, размахвайки пръст.

Изведнъж в огледалното отражение виждам странен образ, сякаш излязъл от картина на Салвадор Дали. Пред мен стои бременна ромска жена, каквато преди лицемерната политическа коректност да стане модерна, наричахме просто "циганка". Усмивката ѝ издава липсата на няколко зъба, но топлите ѝ добри очи компенсират всичко.

"Аз съм кака Мима" – легитимира се тя. Без да губи време, кака Мима официално обявява своята финансова несъстоятелност и иска скромна сума от нас. Питаме я за кой път е бременна и кой е бащата, но явно въпросите я затрудняват. Вместо отговор се усмихва и ни казва, че ако ѝ дадем малко дребни, ще се моли на Бог за нас и ще си купи кебапчета. Петя машинално вади пари и ѝ подава. Чувство на първична благодарност бавно потича от кака Мима като от голям счупен буркан с мед. Става ми много тъжно, но следващият момент се оказва инфарктен. С периферното си зрение виждам как тя понечва да вдигне нагоре полата си. Само бързата реакция на Петя предотвратява това събитие, а аз изпитвам непреодолимото желание да стана невидим. Кака Мима се усмихва невинно, а Петя ми обяснява, че това е нейният начин да се отблагодари.

Час по-късно вече съм се прибрал. Чакам на светофара. Две възрастни дами се оплакват една на друга от живота.

"Ей, никаква благодарност, ей! – тъжно констатира едната. – Те днес са такива младите – искат всичко наготово и само знаят "Дай!".

Мисля за нашите потребности, стремежи и цели, за способността и начините, по които да бъдем благодарни, за думичката "Благодаря!". Светва зелено и всички изведнъж хукваме да пресечем булеварда. Кака Мима остава зад мен, а после бавно изчезва в сянката на приоритетите.