Отиде си... така неочаквано, така жестоко. Дори нямах възможност да ти кажа "Сбогом", едно последно "Обичам те". А само ако знаех... Щях да те окова в прегръдките си, за да не те загубя. Ако знаех, че повече няма да ме погледнеш така нежно, че няма да чуя да ме наричаш "Обич моя". Всяка вечер търся топлината ти, а при мен е само споменът за ледените ти ръце. Този спомен, който всеки ден бавно убива и мен. Гледам вратата, още се надявам, че ще я отвориш... че ще се върнеш... 
   Не мога да понеса болката, самотата, мисълта, че вече те няма. Имах всичко, вярвах, че Бог ме обича, щом ме дари с любовта ти. Каква заблуда... отне те от мен без да ми даде възможност да те задържа. 
   Какво остана след теб... Аз ли? Нима съм истинска, нима живея, както искахме? Къде останаха мечтите ни, всички планове, цялата любов.. Отидоха си за секунда, умряха с теб. Остана само болка и една непреодолима празнота. А аз нямам сили да продължа сама. И бягам, бягам от всичко... от себе си дори. Мечтите ме напуснаха, сълзите и те скоро ще си отидат.
   Само аз оставам, съществувайки, но сама не знам защо. Оставам тук, с всички спомени, в миналото, където все още и до мен. Оставам с надеждата всичко да е кошмар. С надеждата отново да прекрачиш прага, да ме целунеш, да усетя топлината ти... Но споменът за ледените ти ръце ме връща в реалността.
   Какво остана след тебе ли? Една надежда, родена след смъртта на всички наши мечти... Надеждата, че скоро ще бъда с теб...