Ако тъгата имаше крила, то те със сигурност щяха да бъдат жълти – мислеше си Тя, докато наблюдаваше с възхита изящната пеперуда, която бродираше идеални овали около гроба. Дали пък това не е душата на майка ù, преродена в крехко, ефирно създание, което с нежността на току-що събуден слънчоглед осветяваше прегорелия юлски пейзаж в края на селото? С едно движение на тънката си ръка Тя отметна соления воал пред лицето си и се вгледа в черно-бялата снимка върху камъка – скули, изсечени сякаш от длетото на античен скулптор, устни – тънки и неуловими, като утринен бриз, нос – по-голям от обичайния размер, но с перфектна форма, на която дори и древните елини биха завидели... Но най-изумителната прилика между нея и избледнялата фотография бяха очите – меки и топли, като есенна шума и тъжни като ноемврийски дъжд. Знаеше, че светлите ивици в ирисите на портрета носеха същия цвят като нейните – прозрачно жълти, като лунна пътека по спяща водна повърхност. Тя не беше никак подготвена за тази „срещ ...