Глава шестнадесета

За виаграта и многобройните й приложения в бита наш

Та – влизам аз обратно в гараж-кафенето, сядам при Митето, поздравявам комшията Сашо, дето се е паркирал на масата и  викам:

- Сега да имаше една виагричка за настроението да повдигне…

Митето се хили, а Сашо се намесва веднага:

- Ха, наздраве! Какво се разправяте? За виаграта? А, четохме и ние що четохме за това чудо, пък то взе, че само дойде при нас. Пешо от третия етаж се върна от задграничен курс, донесе няколко кутийки и ги раздаде по комшийски. Е, ние още се справяме сами, ама нали знаете – шамар да е, аванта да е. Та решихме да го използваме, в домакинството всичко влиза в работата.

Илия кранистът спести тонове нафта с тия хапчета. Закачи, значи, товара, хвърли едно хапче в мотора и – хоп! – стрелата на крана рипне. Как я сваля ли? Проста работа – посочва на крана ръждясалата си „Шкода” и стрелата сама пада.

А Кольо, дето живее на шестнадесетия етаж, като се върне в блока – мята една таблетка в асансьора и за миг е у дома си. Само дето идващите подире му чакат цял час да слезе кабинката.

Ванката от петия етаж като по-предвидлив решил да запази хапчетата за старини. И ги скрил в кревата. Та сетне се оплакваше, ч е и като войник не е спал на такъв корав камък.

Е, станаха и нежелателни неща. Бай Рашо, пенсионерът, решил сега да ги ползва, щото утре не се знаело кой ще го наследи. Пък и жена му… Абе, и на млади години не е била за дневна среща. Та решил тайно да вмъкне хаповете у дома си, а понеже кобрата му редовно претършувала джобовете му – скрил ги в един топъл хляб. Ама какви разправии, какви крясъци после… Все на него ли ще пробутват миналогодишен хляб, сега с брадва ли да го секат, за какво му е тоя бетон…

Пък съседа Петров реши политик да става. И набързо пъхнал хапчетата в политическата си програма. Излетя… Излетя човекът, та се не видя към коя точка от космоса пое. Така му се вдигна самочувствието, че полетя нагоре и се изгуби. Нищо. Знаем, пък и в указанието четохме – ще спадне, щом влезе в черна дупка. Каквото и да значи това.

Но от опита на Мишо от министерството пострадахме всички. Да вземе да скрие едно хапче във ведомостта със заплатите – та да се вдигнела малко неговата, щото ниска му се струваше. Да, ама то кръгло и се отърколило в папката, дето я носят на шефа за подпис. Нали виждаш новите цени и чуваш какво пак се готви? Е, баш в папката с цените попаднало. И никаква черна дупка няма да ни спаси…
Ама тъй е като не се използва едно нещо по предназначение. Аз и на Ванчо Педала това казвам…Обаче, туй е друга история.

Глава седемнадесета

За миналите зими и ловците с големи честни очи

Та, като се разприказвахме така – времето си течееее… Като от повредена тръба на ВиК-то. А аз обичам такива приказки – хубави, мъжки, със смях и щуротии в тях. Сещам се за едно време, когато бях командировам в малко селце. Това, значи, стана през зимата. Ама не като сегашните зими, дето мязат на сегашните… мъжки инструменти, да речем – меки, кишави, със сантим сняг и много вода. Та в оная зима – помнят я възрастните – снегът на места надмина метър и половина, навеян по сокаците – и до покрива. Естествено, селското народонаселение се топлеше в кръчмата – кой истински мъж ще седи до фустата на жена си, като може да е до печката с бълбукащ отгоре й чайник с ракия. И баш тогава идва ред на ловно-рибарските приказки, разказвани от ловджиите с големи честни очи.

Пръв почна бай Страти и пак разказа как гръмнал веднъж по някакъв скален орел. Ей така, от скука. Ама едва се освестил после, когато от небето нещо го изпляскало шумно по главата. Щука! Яка, дълга, зъбата – от нейде далече май, защото в селския язовир се въдели само кротушки. Оказало се, че орелът кой знае къде и кой знае как я грабнал, ама изплашен от гърмежа я пуснал.

- Остави я тая – рече чичо Пенчо – аз веднъж ходих за гъски. Гледам – вдигна се ятото над Кичово блато и – хоппа – насреща ми летят. Ама баш като в учебника за ловеца, дето все се каня да напиша. Целя се аз, гърмя, зареждам, гърмя, пак зареждам, пак гърмя… И нищо! Е, имаше за чудене – летят, отварят уста и гълтат нещо из въздуха. Сачмите, бе – сачмите гълтат и се кефят. Та направиха два кръга над мен, но аз повече не гръмнах. Щото проверих патроните. Уж сам ги бях пълнил, ама племенникът – какъвто си беше нехайник, да вземе и смени сачмите с царевични зърна. И на – нахраних ги…

В тоя момент влезе дядо Слави, нарамил едър заек. Всички го зяпнаха.

- Абе, рекох тая заран да пообиколя полето, да видя има ли нещо за хапване. Че мойта баба е свикнала на месце, на рибка – не като вашите булки, дето хапват само, ако се отбиете в градските хали някой път. И гледам – зайци се заровили в една пряспа. Набарах кмета им и готово.

- Че как позна кой им е кмета? – попита бай Страти, макар да очакваше уловката.

- Побарах ги, който е най-оядения и тлъстия – него вземах…
И посегна към димящата чашка със скоросмъртница.

Глава осемнадесета

Пак за жените /то за какво могат си приказва все още мъжете/

И таман съм се разплул от топлинката и малката ракийка – иде Мишо от нашия вход. Оня, дето му викам, че може и змии да укротява без подготовка, защото неговата у дома… Абе, той си знае. Ама става малко еднообразен с разказите за ставащото около му.

- Дай едно… Та викате – жени, виагра, женитба! То, ако женитбата беше хубаво нещо – и Господ щеше да е женен. А не да хойка по разни бивши деви Марии. Не, не се оплаквам – жена ми е хубава, умна, работна. Ех, да беше и чужда – цена нямаше да има. Шие, глади, кърпи – направо не личи, че е работила. И е за пример. Онзи ден големият син вика: „Тате, бракът щастие ли е?”, аз му отговарям: „Питай майка си – тя улучи”.

Вярно, не е височка като манекенка, дребничка е – но нали от всички злини избираме най-малките. Обаче, забравих друго. Всички жени са еднакво проклети, но в дребните проклетията е концентрирана.

Страхотна жена, братче. Като почне – сама пита, сама си отговаря, после ми обяснява къде съм сгрешил. Ех, да можех да си я запиша на диск! Знаеш ли с какво удоволствие ще я спирам? Че то от речетативите й и синът разбра защо езикът се нарича майчин, а не бащин.

Аз от общуването с нея се научих на краткост и бързина в изказването. Казвам й на третата среща: „Мила, искам да те питам нещо…”, а тя: „И аз искам да ти отговоря – съгласна съм. Кога ще е сватбата?”.

Пък след години ми се разсърди, като й казах, че съм бил като Адам. Тя се хили: „Неповторима съм като Ева, нали?”, „Ами, казвам, и той не е имал избор”.

Ама и тя не ми прощава. „Ох, скъпи, вика ми, ти си истински модел на сексимвол”. Цъфнах от кеф, ама нещо ме зачовърка, та проверих в речника. А там пише – „модел – миниатюрен макет на нещо голямо”.

Но й свикнах. В къщи седя като при фотограф – хем не смея да мръдна, хем се усмихвам като щастлив идиот. Уж е слаб пол, а върти живота ми. Не, на жените не им стигат силите да са слаб пол. Но и друго разбрах – моята, ако е толкова свястна, щеше да намери някой свестен. Обаче, държи мен.

Глава деветнадесета

За експериментите със сексуалните тигрици

То – и аз имам бая опит с жените. По-точно – с жената. Моята… любима, господарка, счетоводителка, ревизорка, готвачка, чистачка… Абе, моята господарка! Какво съчетание, а? Хем моя, хем господарка. Две в едно.

Та – на млади години прочетох някъде, че постоянният домашен труд убива женската чувствителност. Учени глави обясняваха, че ако жената не се преуморява от катадневния труд в къщи, щяла да бъде истинска богиня за мъжа и хищна тигрица в кревата. Бе, то и мойта хич не беше кротко котенце – я колко години ме дъвче, ама…
Още първата сутрин след прочитането скочих преди нея, направих кафенце, намацах две-три филии за сандвичи, дори оправих леглото и измих съдовете. Още повече я изненадах на обяд, когато поднесох вкусно ястие, че и пуснах прахосмукачката. Съвсем я шашардисах вечерта, когато освен апетитните манджи, сервирах на вниманието й изпраното бельо, подредените шкафове, излъсканите обувки.
Естествено, експеримент не се провежда еднократно. Цяла седмица се хвърлях насам-натам по домашния фронт, отменях навред жена си, поемах всички къщни проблеми на гърба си. Разцъфтя жена ми, освежи се, блесна като млада тигрица. Дори нова прическа си направи, секси бельо си купи, хищни погледи към мъжката половина замята, сухи устни с влажен език заоблизва.

А експериментът ли? Ах, да – не разбрах резултата. Поне за мен нямаше как. Та още не съм наясно станала ли беше богиня и тигрица в леглото. Защото вечер едва-едва се домъквах до спалнята и заспивах невъзвратимо уморен от ежедневната къщна работа. Която жена ми вършеше преди ей така, между другото. И която толкова години след злощастния експеримент виси на врата ми.

Глава двадесета

Интродукция за политика, политици, кукли и кукловоди

- Ало, рекламното бюро ли е? Полуцялов, ти ли си? Да, президентът на концерн-холдинг-билдинга „Далаверимпекс” Кралски е. Получи ли имейла? Въпроси?… Аха, ще прочета текста, ти сверявай. Нищо странно няма – пазарна икономика сме. И тъй – „Далаверимпекс” обявява търг за закупуване на пособия, личности и материали. Прокурори – 2 броя. Съдии – 1… имаме достатъчно от тоя артикул, пък и нещо взе да им пада качеството, не успяхме да изнесем дори един в Страсбург… БМВ-та втора употреба… Как „какво значи втора употреба”? Крадено само веднъж… Какви закани на министъра? Боже, то не бяха клетви, не бяха обещания, даже едни акции „комар” имаше… Пък помниш в лагер-школата преди състезания какви комари ни хапеха… Даже Бойко се опитваше с каратистки удари да ги цапне. Почешеш се и забравиш. Както забравих оня министър. И следващия. И разните секретари с якета… Е, не – него го помня – всеки месец подписвам ордерите.

После – полицейски шефове с шанс за повишаване в длъжност – 3 броя. О, не, полицаи не искам – пазарът се претовари, натискат се на цели участъци да ги купим…
Депутати – 13 броя още. Добави – само от коалицията. От другите там – само с възможности за регенериране. Министри – 2 броя. Просветни, културни, еко – да не се предлагат поради ненужност… Какви печатници? Какви фирми за разпространение на учебниците? Абе, остави му далаверката на човечето, като го шитнат сега – да има някое евро в Швейцарията. Земеделски земи край морето, магистралите, митниците на юг… Да, не искаме много, каквото трябва вече е наше. Бетонирана работа!

Набираме и труженички със специална дейност край магистралите. Да владеят отлично езика си и някоя дума на друг. С перспектива за разходка по Европа. Облекло – бикини в чантичката. Ах, да – купуваме и кандидат патриарх. Ако са продадени вече – купи двама епископи с възможност за създаване на нов Синод. Абе, където два – там и три, нишата още не е разработена.

Аааа, застрахователи и пласьори – не. Тъкмо ги купиш и ги гръмнат. Неизгодна инвестиция. Фирми? Имаме достатъчно във фризера. И добави – „Фирмата ни изгражда въздушни замъци с платен данък „сгради”.
Ръката остави джиесема.

     - Ленче, кажи на премиера да влиза. И по-кратко – не държи речи срещу опозицията…