Глава тридесет и осма – за бардака и спасението
Та си приказваме така сладко-сладко, а аз въртя очи, оглеждам се. И да видя нещо хубаво и младо /то само виждането ми остана/, и да се поразтоваря от тежките разговори. Макар че у нас напоследък леки са само въздушните беседи на политиканите пред избори.
Не знам дали сте забелязали, ама ми се набива в очите, че напоследък нещо се увеличиха хората в кафенетата и кръчметата. Ближат чашките, зяпат таваните, келнерите не ги гонят, щото без тях по-зле.
Та тия хора все си приказват разни работи , дето преди беше неудобно да ги речеш . А моят приятел Митето вика, че няма неудобни работи, неудобно е само панталон през главата да обуваш.
И ето сега той, като си приказвахме за времето, за парите, дето ги нямаме , и за палатите, дето ги вдигат някои само с пестене, взе , че рече, дето нашата мила страна станала направо бардак.
Вярно, аз веднага му опонирах, че в бардака поне ред има, ама той упорстваше:
- Бардак, бардак! И знаеш ли защо? Щото толкоз ...