- Мамо, някой звъни!
- В банята съм, момчето ми... Пак ще дойдат.
- Аз ще отворя.
- Не, не може!
Като стана събори бялото бастунче, но то не му и трябваше. Знаеше всеки сантиметър от къщата. Всеки шкаф и всеки ъгъл. Всъщност никога не беше виждал и лъч светлина. Роди се сляп. Странното беше, че на очите му нямаше нищо. Две красиви, кафяви очи, които виждаха, но мозъкът не приемаше нищо от тях.
Отвори вратата, обаче който звънеше си беше отишъл. Направи крачка напред и ритна някаква кутия. Майка му стоеше зад него с халат и мокра коса.
- Чакай, да взема пратката.
Тя се наведе и вдигна пакета.
- Интересно, за теб е.
- За мен?! От кого е?
- Някаква фирма "Парадайс" и с много лепенки за чупливо.
- Отвори го! Ама бързо!
- Добре де, ти се разтрепери.
Жената го погали по косата и започна да разкъсва хартията.
- Какво е?!
- Спокойно, не съм го отворила.
Последва твърде дълга тишина.
- Какво е? Недей да мълчиш.
- Някой се е подиграл детенцето ми.
- Що?
- Ами вътре има калейдоскоп.
- Това, какво е?
- Една тръба, през която гледаш пъстри картинки от стъкълца, които се търкалят.
- Нищо, ти ми я донеси.
Тръгна с наведена глава към стаята. Не искаше да плаче, но една сълза се търкулна по бузата му. Върху леглото беше книжката с приказки на Брайлова азбука.
- Ето ти играчката и не тъжи. На този свят е пълно с лоши хора. След малко ще тръгвам на работа. До час ще дойде Ани, за да те гледа.
С треперещ глас изкрещя:
- Не искам никой да ме гледа!
- Успокой се! Ще ти пусна музика, а ти си чети приказки.
След малко чу, как външната врата е хлопна. Все още стискаше тръбата в ръце. Вдигна я до окото си и... Искаше да извика, а сърцето му биеше бясно. Виждаше... Виждаше... Истинска красота. Огромна, слънчева поляна осеяна с маргаритки, а небето беше, толкова синьо... На ръката му кацна пеперуда... Пътната врата се отвори.
- Ани, Ани, ела бързо!
Момичето влезе разпъхтяно в стаята му.
- Какво, да не ти е лошо?!
- Не бе, виж подаръка ми. Погледни през отвора.
Тя го взе и след малко му върна тръбата.
- Нищо не се вижда. Черно е.
- Погледни пак! Не виждаш ли полянката?
- Не, нищо не се вижда. Ще отида да ти направя закуска, пък ти си гледай.
От този ден нататък живота му се промени. През цялото време гледаше в калейдоскопа и ту се усмихваше, ту говореше с някой. Майка му в началото бе много пристеснена и го води няколко пъти на различни лекари, но всички казваха едно и също, че няма нищо обезпокоително, просто той е решил така да се спасява от слепотата.
Минаваха години и години. Гледайки в калейдоскопа преживя най-прекрасните моменти в живота си. Обходи всички красиви места на Земята. Накрая се влюби. Беше странна среща и щом я видя разбра, че това е неговото момиче. Неговата прелестна фея. Дни и нощи бяха заедно. Усети допира на устните и, тялото и... Всеки миг бе щастие. Щастие, което имаше само в Рая.
Вече беше стар. Нямаше никакви близки. Всички в реалния живот ги нямаше. Един по един умряха.
Събуди се и протегна ръка към калейдоскопа, но него го нямаше. Започна трескаво да опипва навсякъде. Паниката премина в отчаяние. Вече наистина остана сам. А снощи я целуна за лека нощ и тя смеейки се му каза- "Ду пак, моето момче. И да знаеш, че те обичкам!". Затвори очи и заплака. Усещаше, че тези сълзи изгаряха, като нажежени игли в очите му. Когато отново вдигна клепачи, вече виждаше. Беше седнал в омачканото легло със сиви чаршафи. Край него бяха камари от разхвърляни вещи. По тавана и пердетата имаше паяжини и всичко тъмнееше в полумрак. Усети, че мечтата му да вижда, като всички останали е най-гадното нещо, което му даде животът.
Легна, затвори очи и отново беше с калейдоскопа в ръка, отново тя му се усмихваше... Нищо, че подаръкът от фирма "Парадайс" го нямаше. Той беше в Рая.
© Гедеон Все права защищены