Калници /разказ по действителен случай/

  Знаех, че ще вали. Тази дълга и тежка зима си отиваше без никакво желание. Тежките облаци там горе, бяха готови да атакуват с отчаяното настървение на отстъпващ узурпатор, самотен и нежелан.

  И аз се чувствах самотен. По-самотен от онази голяма комета, която преди седмица

профуча на жабешки косъм от цивилизацията ни, без повече от половината свят да

подозира. Ходенето пеша помага помагало. Затова вървях.

  Първите капки. Бях в малка уличка. Хубави къщи, с грижливо подредени дворове.

А ето там, отворено бистро подмамваше с красиво момиче на входа. То безизразно

наблюдаваше студените, врящи локви. Когато наруших периферното и внимание,

момичето се усмихна.В ече си бях мокър, затова реших да използвам момента. Влязох.

  - Добър ден! Бързо, бързо!... Влизайте! Нещо топличко ли? Или ракийка? - добър вкус и стремеж към повече. Това виждах. А Джон Андерсън ни споделяше, че е собственикна самотно сърце.

  - Чаша червено вино, моля! Това радио ли е?

  - Не, това е диск. Не харесвате ли такава музика?

  - Напротив, изненадан съм! Това са "Йес".

  Тук момичето ме погледна възхитено и изчурулика:

  - Ама Вие познахте "Йес"! Страшни са!... Пеят, пеят като ангели! Ето винцето, да го

стопля ли малко на "микрото"?

  Добре, че влязох тук. Топличко, приятно. И момичето, изглежда вече не ме мисли

за застаряващ чичко...

  После се появи той. Мокър, начумерен, зъл, готов на всичко. Приличаше ми на

"кварталният луд". Огледа помещението и естествено погледът му се задържа на мен.

След като не ме застреля, се позавъртя насам-натам и седна. Момичето му сервира

някакъв концентрат. После още един. Неизбежно, човекът започна постепенно да

променя облика си. Бавно сваляше маската на неумело неприкритото недоверие

към нас и познатата неприязън към прогизналия свят навън. След поредното питие,

на същото място седеше един обикновен, отчаян и като че ли, депресиран човек на средна възраст. Цигарите горяха по-бавно. (тогава нямаше забрана)

   - Калник... алници... - проговори изведнъж непознатия, като отново се беше взрял

в мен - Всички сме калници... И ти. И ти. Всеки от нас е калник, братче...

  Отново бях настръхнал.

   - Нещо не те разбирам, приятел!?...

   - Какво има за разбиране?... Блъскаш цяла година като идиот, за един калник...

Вчера една лимузина се заби в камиона. Караха като ненормални. За такива закони

няма. И като наскачаха срещу мен... Шамари... ритници...Откъде се събраха толкова

много, кога се събраха?... Имаше повече месо, отколкото возех аз отзад в камиона...

Каква ти полиция, бе?... Ония се изнизаха, като пръдня из гащи!... Само минаха бавно

и се изпариха... Сега на тия касапи или ще им плащам калника с монтажа, или ще

прегръщам "витошки букет"!... А наздраве!...Р азбираш ли, човеко, докъде сме я

докарали? Аз струвам колкото един калник. И децата ми... И твоите... И нейните, още

неродените... Калници-и-и! Не ме болят костите,е й тук ме боли!... Калнико!

  Последвалата тишина се блъскаше лудо между стените, а Джон Андерсън ни  осведомяваше, че розовите амебки са "out of order". Какво ли му беше отвътре на

този човек? Какви ли стихии се сражаваха за остатъците от надеждите му?

   - Продадох си колата. Отиде ми "фиестата"! А жената е с патерици... Момиче, я

донеси още едно! Ако обичаш, де!Ама че лошо време! Абе, народът го е казал - "зимно време - фурнаджия".

  Помълча малко, после добави:

   - Може и калник...