- Стани, бе, Калояне! Стани! Виж какво е хубаво времето… Откога не е било толкова слънчево! Стани да се разходим малко! Ще идем до парка, ще си купим сладолед, пък ще седнем после някъде на сянка… Ох, Калояне… Откакто се върна от тоя пуст Афганистан, по цял ден лежиш! Стани поне да хапнеш! Виж, сготвила съм ти от любимото – пиле с ориз. Помниш ли като ти го сготвих за пръв пък как ме разцелува? Пръстите си облизваше преди, пък сега… Дори не го поглеждаш. За кого съм го готвила, а ? Ох… Калояне, виж се какъв си! Ами децата? Едно „здрасти“ не си им казал… Сами ходят сутрин на училище – сами се прибират. Обърни им малко внимание поне, да почувстват и те, че имат баща… Защо ми мълчиш, Калояне? Ами майка ти и баща ти? Сън не спят хората да те видят отново, а ти какво? За тях поне не ти ли е жал? Какво толкова видя в тоя Афганистан? А-а-ах, пустия му Афганистан! Защо ти трябваше да заминаваш? Ама, аз разбрах, че тъй ще стане, още когато дойде оня твой приятел… Тръгвай, вика, Янко, големи пари падат там! Слушаш ли ме, Калояне? Стига си ми мълчал… Калоянеее! Аз ли сгреших някъде? И при мен не идваш вечер… Цяла нощ те чакам да легнеш до мен, пък ти… Лежиш все долу и хич не ти пука! Какво направих, Калояне? Жена ли не бях като хората? С любов ли не те обгръщах всеки ден? Майка ли не бях – с деца те дарих… Хубаво. Не ти се говори сега… Аз после пак ще дойда! Но да знаеш, много ме нараняваш така, Калояне…
Жената се разплака. Стана от пейката, подмина надгробната плоча и се запъти към изхода на гробищата.
© Драгомир Лаброев Все права защищены