Забелязвам аз една тенденция напоследък... Разпространява се между писателите, като маларична треска в африканско племе. Та именно те, успелите, на които мога само да завиждам (благородно, както се досещате), започнаха да добавят във всяка любовна история я пръчка канела, я щипка кориандър. Това, което се мъча да кажа е, че откакто Джоан Харис написа своя „Шоколад", всички луднаха по новото течение - „сготвена любов... Скоро ще се наложи да прехвърля библиотеката си в кухнята при останалите готварски книги.
Но откакто любимата ми Алиенде омаскари кама-сутра с чилийските си манджи, вече се почувствах длъжна да отвърна на удара... Извинете, ама къде отиват ТЕ, бe, великите писатели? Как ще оценят ефекта от шопската салата с голяма ракийца, погълнати на екс от тъмен балкански субект и то по няколко пъти, ако не им разкажем НИЕ, от анонимния тип...
Та така... Това е историята на най-личната мома на село Пъдарево - Пена и първия момък, пръкнал се пак у махалата - Гиньо.
А Гиньо беше страшен мъж! Като ревнеше, селскияt пръч се опикаваше и хукваше да бяга накъдето му видят очите. С дни го търсеха. Още не беше забравило хайванчето как преди години Гиньо, напит като змей, го гони с нож през цялото село. Тогава само съдбата и трите литра скоросмъртница отърваха Николайчо от задължителното му присъствие на селското барбекю. Защото:
Хубавото ярешко се пече в еднометрова яма, посипано с богата жар и увито в собствената му кожа. Тази стара хайдушка рецепта Николайчо никога нямаше да забрави, както и образа на кръвожадния Гиньо...
Апропо... Гиньо много любеше Пена. Ей, като я видеше, сърцето му литваше като кукувичка от часовник, а лицето му ставаше кръв червено. В онзи жарък ден Гиньо порязваше едно след друго златните стебла. С отмерени, мощни движения минаваше от ред на ред. По гърба му, преправяйки си път сред космите, се стичаха тънки струйки пот, а лицето му под хартиената шапка издаваше хъркащи, сумтящи звуци на всеки замах.
Пена пък го гледаше отстрани прехласнато. Приглаждаше нежно пресни пера чесън и нареждаше доматите и комaтите за енти път. След миг работниците вече седяха и преживяха доволно даровете на богатата трапеза. Хляб, домат, сирене и чесън. От всички страни се чуваше доволно мляскане, тук-там оригване, пък и попръдване. Дружно изсумтяване доказа завършека на обеда.
Гиньо обаче продължаваше да пръхти като кон. Той гледаше как Пена деликатно подръпва от хляба, как домата се цвръцна и покапа между гърдите и, как водата се шурна по бялата и шия... Гиньо едва дишаше вече, а гащите му се бяха изпънали като партизанска палатка на пролетна буря.
- Пено, шъ тъ зъмвам - рече той и със залитаща крачка тръгна към реката.
Ден, неделен, селото сватба ще вдига. Пръчът е нейде из горите. Пети ден не са го виждали. Гиньо е във вихъра си. Коли и беси, къде що добитък види. Наклал е огън на мегдана - пожар! Мръвка подир мръвка, пече и попържа. А хубавата булка се е скрила и реве на майка си.
- На кого ма даде, мааааааааааааа? На най-големия хайдутин, мааааааааааааааа!
- Ми то друг ни тъ поиска, ма Пено - вика майка и - По цял ден на сянка седиш, книги четеш...
- Ми на някой мосю от града да мъ беше дала, маааааааааааааааа!
- Те размитат за теби! Ай, стига си ревала!
- Докато се появи булката на мегданя, Гиньо я грабна на гръб, заеба и скара, и сватба. Взе я пищяща и побегна къмто тех. До къщата не стигна. До обора... До сламата, купата сено, де. Там дигна полите на жена си и я напъна отзад както правеше пръчо. Веднъж, дваж, изгрухте и се сурна върху и. 
- Въй, Пено, хубаво ще си живеем - рече доволно.
Пък Пена още ни таврангясала се от сполетелата я радост реве ли, реве. Стана Гиньо и рипна към мегданя щастлив. Три дни не се прибра. Яде и пи. На третия ден го видяха да лази, като пепелянка по пътя към къщи. Току поспираше, току поспиваше и после, надмогвайки пукницата, продължаваше. Пена го чакаше с ръжена на вратата, полудяла от страст.
-Ах, ти хайдутино! Ах, ти хайванино!
Думите сe запряха насред гърлото и, когато Гиньо я фана за пищната гръд, запретна и фустите и я удари през възбелия и възголемия задник. Когато с един трепет я повали и почна да я клати. Мощно и отрезвително.
Каква беше тази страст, цялото село немееше. Гиньо ходеше пет за шест. Жена му току роди първото и пак заскимтя като кварталната кучка, под напора на балканската му мъжественост. Любовта им беше пламенна като люта чушка. Проста като гъбена чорба и вкусна, като картофена манджа с много мерудии.
Осем деца напрайха, на осемдесeт продължаваха да се пращят. А Гиньо за толкоз години с Пена освен хляб, чесън и домат, друго не сложи в устата си завалията. Но това е любовта. Странна, непредсказуема и не минава през стомаха. Това от опит го знам...
А Николайчо, селският пръч, така и не се завърна...