Веднъж Бог решил да изпита вярата на един праведен християнин. Човекът загубил всичко, което имал - семейството му го изоставило, животните му измирали, приятелите му обърнали гръб, всички врати се затваряли пред него. Един ден човекът попитал своя Бог: „Господи, какво се случва с мен, защо ми отнемаш всичко в живота? Нали ти служех вярно толкова години? Къде сгреших?"

   На другия ден на вратата му почукал просяк. „Добри човече, смили се над бедния човек, сподели хляба си с мен! Мъжът поканил сиромаха в дома си, нали така учи вярата, да бъдем добри и милостиви. Седнали на масата и поделили парче хляб. Скитникът не продумал нищичко, докато се хранели. Накрая бръкнал в окъсаната си торба и извадил един камък. „Ти беше добър с мен, сподели скромния си обяд и аз няма да забравя това. Доста време обикалям в околността, скитайки и чукайки от врата на врата и всеки от това село я затваря пред мен. Но ти се отнесе с мен, както Христос с гладните бедни. Вземи този камък. Изглежда ти най-обикновен, но не е. Преди време загубих всичко - дом, семейство, работа, приятели. От къщата ми остана само този камък. Тои ми е напомнял, че дори да изгубим всичко, винаги остава вярата. Дори да изгори цялата къща, запази от нея един камък и бъди като него. Виждам в твоите очи и познах по дома ти, че си самотен и нямаш вече нищо, което да те радва. Затова ти давам моя камък. Пази го като вярата си и го направи основа на нова къща - животът, който трябва да възродиш. Аз ще продължа по пътя си, ще бъда някоя от звездите на небето. Те са толкова отдалечени една от друга, но са винаги горе заедно, когато ги погледнем. Щом отправя погледа към нощното небе, ще видя и теб. И дори да сме далече, небето за нас е едно - небето, в което Божията любов ражда звезди..."


 

    Казват, че Бог поставя най-големите изпитания на пътя на тези, които обича най-силно, така че трудностите и страданията не са развнозначни на загуба и на смърт, те са част от живота и го правят истински и неповторим... ако не страдахме, нямаше да се чувстваме и щастливи, ако не губехме, какво щяхме да спечелим, ако не усещахме горчивия вкус на сълзите, нямаше да чувстваме сладостта на усмивката...