Искате да говоря? Добре ще говоря и всичко ще си кажа, ще разберете от първа ръка кой, какъв и защо бе Капитанът. Знаем се от ей такива. Да съм минел по същество ли? Добре де, добре, бях там на двадесет и пети, когато всичко се случи. Първо това ще изясня. От вечерта ли да почна, когато се видяхме? Да, вече за трети път ви казвам – видяхме се едва в осем вечерта, на паркинга пред имението. Беше пълно с коли, закъснявах с половин час и едвам намерих място. Лудница пълна. Проблемите с гарирането не ви интересуват? Е хубаво, ще разправя направо за срещата. То има връзка с паркирането, понеже Капитанът имаше нужда от простор и изразяваше тази си потребност между броните на две бентлита. Човекът е свикнал на свобода още преди да тръгне да се шляе като капитан далечно плаване из Индийския океан, нали разбирате, творческа натура. Та за въпросните бентлита да си продължа думата, това не са евтини коли, както знаете, и не ги кара всеки. Обикновено собствениците си държат охраните около возилата, ама нали е елитно имение, да не плашат гостите сигурно, а също имаше и дузина външни пазачи – с други думи колите бяха оставени без надзор. Мислят си, все културни, състоятелни хора, няма кой да пипне или да седне да прави мизерии – светско парти, само с покани, на разкошно място. Да познаваха Капитана, нямаше да им скимне да го канят, ама това са вече минали работи. След дъжд качулка му се вика. Иначе броните на автомобилите си висяха, на едната и виеше алармата, а моят приятел усмихнато се ръкува с мен и ме потупа по гърдите, все едно случващото се не го засяга. Не се бяхме засичали последните седмици, липсваше му настроение да излезе навън, та сега сигурно си наваксваше. Да е бил в депресия ли? – Че от къде да знам? Изглеждаше весел, енергичен – не съм забелязал нещо различно от обичайните му смахнатости. Да не е бил пиян? Не беше, убеден съм, лъхна ми няколко пъти докато говореше, а медикаменти или наркотици да използва, пък е още по-невероятно. Той и наркотици ли?  – По принцип има крайно враждебно отношение към всякакви опиати, в никакъв случай не би се излагал зорлем, камо ли с разни дрогерии. Е няма как да съм сто процента сигурен, естествено. Да не ставаме смешни. Вие какво, с дрегер ли си мислите че ходя по коктейли и боцкам с игли госпожиците да дадат кръв… Стига глупости, каквото съм видял – това Ви казвам, другата информация има от къде да си я събирате. Ще ме оставите ли да си доизложа показанията? Благодаря, продължавам. Както се сещате, след като автомобилът засвири на умряло, веднага дотичаха двама пазачи, а след минутка дойде и злощастния водител. Намерил се е явно кой да го повика. Новодошият не беше ядосан или не го показваше. Хладнокръвен мъж с маниери. Чух впоследствие, че бил костюмиран генерал. Вярно ли е това? Ааа, не било коректно да обсъждате с трети лица, разбира се, разбира се. Не ми трябва да знам, просто питам. Човекът изглеждаше свестен, макар че имаше строго, квадратно лице. Леко мургав един такъв с къса прошарена коса… Знаели сте как изглежда значи? Е няма какво да ви отегчавам, спирам с описанието. Ще разправя какво си казаха само. Първо ще вметна, че охраната ни обгради – бяха яки батки, но възпитани. Не ни знаят кои сме, ама няма да ядем бой преди някой да им нареди, спазва се ред, субординация – истински професионалисти. Попитаха само кой чупел колите, пък Капитанът веднага си призна. Чесетн човек, това ги респектира. Сигурно си мислеха, че има някакво недоразумение щом изтупаният в парадна униформа хулиган, им заобяснява най-спокойно и любезно, кой е извършителят. Добри момчета, помолиха ни даже – Господа, бихте ли изчакали една минута да извикаме собственика. – Разбира се - им отговорихме небрежно с ръце в джобовете. Надявам се разбирате защо останах, не е редно да се изнеса като някой… и да го оставя сам с благоразположените левенти от охраната. Приятел е все пак. В такива моменти е нужна дори морална подкрепа, да не им хрумне нещо на добрите момчета. Да, давам нататък - ами пристигна генералът и още един човек, някакъв лакей май, гледа ни един такъв намусен и мълчалив и се обърна към Капитана. Попита – Вие как си позволявате, сър да чупите чуждата собственост? Знаете ли, колко ще ми струва сега Вашата невнимателна постъпка?

    И това беше общо взето цялата история. Няма какво повече да добавя, другото го знаете. Битов инцидент уреден между джентълмени. – Ееее, сега пък да доразкажа. От къде на къде? Не искам да ви губя повече времето, кафето ми изстина, не може да се пие. Второ кафе? – ама много сте били любезни, напомняте ми на онзиденшната охрана. Шегичка де, шегичка, не правете фасони, съгласих се, хайде да продължавам, че стана утре. Та така. Нещата си протекоха по каналния ред, размениха се обичайните учтивости между непознати. Висока класа ви казвам, разбрани и ерудирани люде. Даже разговорът стана направо весел, след като приятелят ми остроумно пусна няколко заучени каламбура, а генералът се засмя свойски. Напрежението очевидно спадна, охраната след малко тръгна да се разотива и един веселяк чак ни махна другарски за сбогом. Няколко приятелски потувпвания между страните и всичко бе уредено. Генералът се попипа, извади една позлатена по ръбовете визитка от дебелия си кожен портфейл и с лек поклон я подаде на приятеля ми. Капитанът също бръкна във вътрешността на сакото си, решил да върне жеста според етикета – въобще истински изискани маниери. Порови се малко, да извади визитка и той, но извади револвер и гръмна генерала от раз в челото. Е вече мога ли да си ходя? Е как така стой, какво има да се обяснявам още? Може ли да се разкаже за един изстрел нещо повече – пуф и край. Какво да съм правил? Нищо – седях, гледах и немях. Борчетата дотичаха обратно, а капитанът почтително им връчи револвера насочен с дръжката към тях. Всичко както трябва без излишни разправии и патаклами. Изтънчени маниери, дори в такава ситуация си има безспорните достойнства човекът. Пак не го биха, даже май уважението им порасна. Обадиха се в полицията, изчакахме заедно да дойде патрулната кола и се сбогувахме с хладно кимване преди да го отведат. Чудна работа наистина – Капитанът, с горда осанка, сам протегна голи ръце, за да му сложат белезниците и застреля непредпазливия полицай. После и другия. От де да знае някой, че имал втори револвер натъкмен дълбоко в ръкава му? Бодигардовете на имението пак проспаха ситуацията. Докато си затворят падналите ченета, трябваше да си вдигат ръцете. Е стига толкова, измъчихте ме днес, приключвам. Длъжен съм бил да си приказвам с вас? А така, а ще ме биете ли, ако не приказвам? Аха, не сте насилници, вярвам ви, от мен да мине ще благоволя да споделя още няколко думи, та да се свършва най-накрая. Кой? Аз ли защо не съм го спрял? А как, кажете ми как, моля ви се? Той има два пистолета, а аз си пазя кожата, все пак. Опитах се да го вразумя с поглед. Е как какъв ? – Вътрешен, разбира се, обаче не стана. Стреля и толкоз, а и тръгна да бяга с патрулката. Да се пречкам на въоръжен убиец? Живота още ми е скъп, господа. Идете го гонете, вместо да изисквате от мен  да съм  заставал срещу собствения си интерес. Добре Ви го казах, а? Съгласен ли си, Фуражка ? Фуражката мълчи укорително, готов за още въпроси, но на вратата силно се тропа.

- Иванов, буден ли си, мърлячо, заминавай на вахта. – Дум, дум, дум, ставай, ставай, тука не е спален вагон.

 - Секунда, идвам. Стига с тоя джангър, ей сега съм готов. Стъпките по коридора бавно, но ядно се разнасят в обратна посока. Отдъхвам си.

Надигам се от койката и нагласям смачкания старинен атрибут на цепещата ме тиква, дано да я облекчи някак.

- Какви ги надробих след снощния запой, бе Фуражка ? – Фуражката ми мълчи като пукал. И е спряла с въпросите.

 Капитанският мундир дето го задигнах от пералното, дано да се изпере, че иначе лошо…

Бързо си надявам на негово място матроската фланелка и заминавам на работа.

- Еххх, Канада ! – запявам като се клатушкам по тесния коридор. Усещам, че корабът вече отдавна се е понесал по вълните на свободата.