Химикалът се върти из посинелите мастилени пухести пръсти. Чува се капчукът в банята. Dido пее. Някой някъде свири на китара. Не го чувам. Сигурно друг го слуша. Ботуши, омазани в кал, се препичат на лунна светлина, прострели смрадливите си тела на студения перваз. А слънчогледите? Те къде са? Те си почиват…

Съсухрените им корпуси наподобяват стара бамя. Тъжни са. Въпреки че не са сами, въпреки своите наоколо – приличат ми на тъжни. Вече и сълзи нямат. Дали да не поплача вместо тях?

…

Карамелените листенца на приятелите са се сгушили - сякаш търсят топлина. Скоро и снежният човек ще се стопи. Ще дойдат и дъждовниците. А милите ми слънчогледи все там ще си стоят. Ще се превърнат в трупове, прострели кльощави нозе на сламена колиба…