12 мая 2017 г., 23:39

Картината 

  Проза » Рассказы
900 3 2
1 мин за четене

КАРТИНАТА

 

Рисувам!

По точно е, че правя опити да рисувам, защото единственото, което става е, че съсипвам и платно и бои.

На палитрата, като че ли няма друга боя освен черна!

И на статива картина, в черно, с отблясъци от червено!

От доста време, каквото и да подхвана, нищо не става!

Онова, което става навън, което гледам, ме потиска, смазва и каквото и да започна да рисувам, все на черно избива.

И сега пак черно, пак с отблясъци от червено!

Разпятие!

Пред него, човек на колене!

Свалих я!

Сложих я в ъгъла, обърната към стената, да не я виждам!

Един ден при мен дойде приятелка. Лекар беше в една болница, където ако влезеш, само Господ знае, дали ще излезеш, дали ще те изнесат!

Поговорихме, пихме по кафе и тя поиска да види що съм рисувал, та започнах да показвам това-онова, но картината, в ъгъла, обърната към стената не показах.

Тя я дигна и постави на статива.

Загледа я, отдръпна се и ме пита, ще и я дам ли?

Замина си с картината!

След време, пак дойде и разказваше, и за отчаянието, и за безнадеждността при тях, в болницата и че откакто сложили картината на стената във фоайето, там и болните от стаите и дошлите за прием, за надежда за живот, стояли!

Стояли и чакали реда си, че пред стената, пред картината, винаги имало човек, паднал на колене!

Тя говори, аз слушам, изтръпвам и се моля!

Дано никога, картината си не видя!

 

© Иван Стефанов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??