Беше далече, почти извън града, по пътя за гробището. А и времето се случи калпаво – духаше силен, студен вятър и едрите, мокри снежинки дълго кръжаха във въздуха, преди да се стоварят върху лицата на редките минувачи и да оставят нетрайния си печат по дрехите и чадърите им.
Ангелина не искаше да излиза, но се налагаше. Нямаше да плаща глоба, но служителката на Енергото каза по телефона, че ако стане авария или някаква повреда, няма да могат да реагират навреме, ако не е закрита старата партида. Минаха шест месеца от смъртта на баща ù и титулярът на сметката трябваше да бъде сменен.
„Толкова много бюрократични подробности“ – мислеше си тя, докато прецапваше локвите по булеварда пред болницата. „Не оставят човек със скръбта му, после не му дават да я потули дълбоко в себе си, за да утихне някак, а я изваждат на показ, отново и отново“.
Очите ù засълзиха – дали от режещия мокър вятър или от спомена за студеното тяло на баща ù в ковчега – видя го за последен път там, в края на тази изкору ...