Държах в ръцете си малък катинар-сърце, завързан за верижка. Изглеждаше стар и ненужен. Ръждата отдавна бе покрила по-голямата част от него. Кой ли щеше да го носи вече такъв грозен? Той пазеше много тайни, много съкровени спомени и блянове и въпреки това сякаш времето му изтичаше като пясък през пясъчен часовник. Само аз знаех, че той пази сърцето ми, в което заключих всичките си чувства. А трябваше ли да го правя? Къде захвърлих ключа най-безмилостно и безхаберно?
Държах верижката над водата и не можех да откъсна поглед от сърцето. Спомних си как в началото я носех всеки ден и вярвах, че наистина цялата ми душа е там. Как не исках да се откъсна от нея и да оставя всичко в миналото... Спомних си хората, които бяха до мен, и тези, които не знаеха нищо. Спомних си режещата болка и чувството, че не съм си на мястото, до най-малкия детайл. Изтръпнах. Защо правех това отново и отново? Защо бях тук, защо взех катинара с мен? Не бях ли продължила вече след толкова години? Стиснах в дланта си ...