Искам и аз като другите. Искам да мога да одумвам хората, да ги плюя, да им се присмивам, но не мога. Вместо това те го правят с мен. И нека, щом се чувстват по-добре така.
Като ангел ще се възнеса в небето, изтласкана от големия взрив на хорските приказки и жлъчта, която се лее подире ми. И, някой ден, може би, ще имам крила и аз да полетя, и ще бъдат опростени греховете ми. Ще се рея заедно с птиците в бяла одежда, ще съм далеч оттук и душата ми ще е пречистена. Ще съм далеч от този свят и няма да се върна.
Ще приспивам мечтите си на върховете на пръстите си, ще ги люлея и ще им пея. Нека заспят и не се събудят повече. Там, където отивам, не ми трябват. Няма мечти, няма злоба, няма кал.
Някой ден със същите тези пръсти ще докосна млечния път. Вятърът ще ми бъде спътник и ще спя върху облаци. Дъждовна вода ще пия и ще се сгушвам в залези. Луната ще ми бъде приятелка и на нея ще споделя това, което на никой не съм споделяла. Ще преброя звездите, всяка вечер ще ги гледам и ще се грижа за тях, като за свои деца. Ще избягам от хората и няма да се върна.
Някой ден и аз ще стана ангел... Може би...
© Стефка Георгиева Все права защищены