Като четири сезона

(Животът отлита, сякаш в година е събран)

Човек отваря очите си за света през пролетта. Жаден открива дребните неща около себе си. Изпълва малката си още душичка с аромати, звуци, цветове, които времето не може да затрие. Нехайно къса цветчетата, любува се на всичко. И приказен изглежда този живот. Сякаш докоснат от пръчицата на фея-вълшебница.

Но ето, че горещите дни заменят топлите. И викът на плътта кънти все по-силен. Жадуващи нови усещания, пристъпваме през златистите нивя, където неуморни слънчогледи по цял ден следят своя Бог – Слънцето. И ни изглежда така, сякаш горещите дни никога няма да отлетят, сякаш младостта и животът са вечни. Уви!

Преди да сме го разбрали, животът се е преполовил. Листата са окапали и доскоро пъстрите дървета са вече голи. Жалки скелети, безмилостно знамение за това, което ще се случи. И вече я няма познатата топлина. Топлината вътре в душата. Дните са дълги и дъжд вали безспир.

Но и дъждът, и есенните дни си отиват. Отстъпват място на най-жестокия сезон – скръбната зима. Земята се покрива със сняг. Дните стават още по-дълги, още по-студени. Вихрушките на хаоса бучат, но никога не изчистват замъгленото небе. Звездите вече не се появяват нощем. Мъртви са, ще кажете.

И докато се усетим, и нашият живот е стигнал до своя край и Смъртта, разтворила обятия, очаква край нас своя миг. Със сетни сили молим за пощада, за още една пролет, пролет прекрасна и светла, също като първата. Но тя никога не идва. А молитвата, като вик в пустиня, отлита през белите, заснежени пейзажи.