Странно нещо са хората. Аз цял живот се опитвах да ги разбера и все пак не съумях да стана един от тях. Вярно, че на няколко пъти почти се докоснах до това велико Божие творение, но съвсем закратко и то толкова, че само да съжалявам после. Първи си спомням, че се опитаха да ме направят човек родителите ми, те, горките, са искали да имат дете като хората, но, уви, все ми повтаряха колко добри са хорските деца и колко лош съм аз. И в училище ме изпратиха именно за да стана човек. Току завърших и се поочеловечих, и влязох в казармата. Там старшината на ротата не спираше да ни повтаря, че ние не сме хора и то особено често след като веднъж му казах, че имам чисто човешки потребности, като това да се къпя и да се храня с нещо различно от разтопена лой. Все пак успях да издрапам до края, уволних се и вече бях загубил всякаква надежда да стана като хората, когато като на шега ме приеха да уча в столичен университет. Цялата рода не можеше да се нарадва на споходилия ме късмет, а свако ми на осмата ракия стана, прегърна ме с косматата си ръка и гордо заяви на всеослушание: "Ши стане от тебе човек, ей!". И аз, окрилен от надежди, се впуснах в необятните простори на науката. В началото бях повече от усърден, не пропусках нито една лекция или упражнение. Киснех с часове в университетската библиотека, преборвайки се с трудната материя, а вечер хапвах набързо и залягах над лекциите. Разбира се, това беше до момента, в който отказах поредната покана за купон и един мой колега подхвърли, че от мен няма да стане човек. Засрамен се прибрах, преоблякох се и отидох на купона. Там имаше много хора и аз като тях здраво се наливах с евтина водка в чаши за еднократна употреба, гасих със разреден сок, пуших трева и чуках дебеланата на факултета. Най-после разбрах защо всички искаха да станат хора и колко прекрасно е това. Почувствах как човещината се разлива по всичките ми кръвоносни съдове и проумях  значението на фразата "нищо човешко не ми е чуждо". Въпреки че колегите ми не спираха да повтарят как съм се напивал нечовешки, продължих в същия дух, докато не ме покъсаха на всички изпити и баща ми не ми спря парите - добър стимул да се върна към науката и криво ляво успях да се дипломирам.

Един есенен ден, докато подритвах цветните листа по земята, случайно дочух непознат старец  да казва: „Дето викат хората, трудът краси човека". Това силно ме впечатли. Значи хора са го казали... Ами щом трудът разкрасява човек, защо да не може да помогне и на мен да се превърна в човек? Това беше и причината да си потърся работа. Намерих си, но шефът не спираше да ми повтаря, че не мога да направя нищо като хората. Това ми повтаряше и момичето, за което се ожених, подлъгах се, защото разбрах, че баща й бил добър човек, но тя определено не беше наследила човечността от него. Всъщност, по-късно ми казаха, че жената не е човек и това много ме обърка, но се примирих, защото знаех, че човекът има нужда от жена. Тя все повтаряше как хората се накрали, а аз блея и нямам пукнат лев, че хората помагат в домакинската работа, водят жените си на почивка, взимат децата от градината, разхождат кучето. Аз много се стараех и все изникваше нещо, което да не правя като хората. В безсилието си почувствах как започвам да откачам. Добре, казвах си, защо не мога да бъда човек? Какво все не ми достига? И аз имам два крака и две ръце, очи, коса, мога да говоря, мога да чета и пиша, да се смея, да мисля, да ходя до вилата. Като се огледам в огледалото - същински човек!

И все пак не съм... Хората това, хората онова - все това чувам, а аз съм някъде отстрани, аз, почти човекът. Кълна се, направих всичко възможно и тъкмо когато си помислех, че съм го постигнал, нещо ми даваше да разбера колко далеч съм от истинските хора.

Ами какво е човекът? Знам със сигурност, че той гледа като куче, защото много пъти съм чувал коментар, че някоя четиринога твар гледа като човек. Силно бях объркан от фразата „човек за човека е вълк". Така и не разбрах как хората мислят себеподобните си за вълци и не ми стана ясно, ако се правя на вълк, ще ме приемат ли за човек. Трябва да призная обаче, че най-фрапиращо беше, когато жена ми ме заряза, като ми взе апартамента и ме остави без стотинка. Хората ме гледаха, слаб и изтерзан и току подхвърляха с цъкане на език: „горкият човечец". Значи това било да си човек, си мислех аз, толкова проблеми, но поне успях. Радостта ми трая  до момента, в който стар познат ме срещна в магазина за електрически уреди и ме попита със загрижен вид: „Какво е станало с теб,  на човек не приличаш?".