Той беше там. Чакаше я приседнал на тяхната пейка. Погледът му се рееше в посоката, от която тя винаги се появяваше. Срещна очите му, толкова бистри, тръпнещи, очакващи. Усмивка озари лицето му. Той беше самото съвършенство, идеалният, единственият, уникалният. Винаги знаеше какво тя иска, какво да каже, какво да направи. Обичаше го безумно.
Момчето се изправи и разтвори ръце. Държеше роза, колко мило. Тя почувства как краката ѝ сами ускориха темпото, вече тичаше. Не, по-скоро летеше. Хвърли се в обятията му, усети топлината на дланите му да преминава по гърба ѝ. Изтръпна. Отдалечи се малко, само колкото да се удави в очите му. Не беше нужно той да говори, те казваха всичко. Жадно впи устни в неговите, а после отмаляла се отпусна в обятията му. Седнаха на пейката, сгушени един в друг.
- Обичам те- промълви той.
- Аз повече.
- Не искам да се разделяме, никога!
- Мога вечно да остана в прегръдките ти.
- Колко ли ще продължи този път, преди да ни открият?
- Мисля, че този път се измъкнах ...