На всеки се е случвало да има поне един ден, в който каквото и да подхване, е обречено на провал.
В такива дни, ако човек се вслуша в крехките остатъци на здравия си разум и поне няколкото оцелели нервни клетки, вероятно ще стигне до единственото рационално решение – просто да се смуши някъде и кротичко да изчака следващия ден. Макар според Мърфи, гаранцията той да е по-добър не е твърде голяма, особено ако много разчиташ на това. Но при мен се получава. Почти винаги има някакъв баланс.
Така че просто се прибрах вкъщи и оставих всичко недотам спешно за следващия ден. Вече бях успяла да съсипя каквото успях от задълженията си, и понеже се усещах във форма да сторя това и с личния си живот, изключих телефона, за да се изолирам напълно от всякакви контакти, и си легнах. Тайничко се надявах, че след тежкия ден поне ще намеря спасение в топлата забрава на съня, чувствах се крайно изтощена. Но щом затворих очи, желанието за сън моментално ме напусна.
Ако има нещо, което ми действа по-изнервя ...