-Четките, четките! Къде са? Бяха тук. По-бързо, не стой там, търси ги, хайде...
- Ето ги - каза тя, и му ги подаде - винаги са в чекмеджето под статива...
- Бързо, ще изчезне. Видението ще изчезне.
Често и говореше за това видение. То го спохождаше. Не било картинно, нямало образ, цвят. Било емоция. Било като поток. Като вихър. Завладявало го и ако не можел да се остави да го води, то си тръгвало и след него оставала пустош. За дни. Затова при появата му, всичко се превръщаше в някаква лудост. Във водовъртеж, в който той искаше да се изгуби и повече да не се появи. Но се появяваше. Гледаше с интерес картината, излязла след вихъра, пушеше, пиеше вино и се усмихваше.
- Знаеш, ли, каза и той, това тук е на друг. Аз нямам общо, освен, че съм участвал. Аз съм като устните на някой който се целува. Чудесно е, но съм само част. А това е вихър. Разбираш ли?
- Не. - отговори тя, не разбирам добре.
- И не е нужно. Не е нужно всичко да се разбира. И аз не разбирам. Нужно е да ми вярваш, че това е ...