Написано в една от най-тежките нощи в живота ми и посветено отново... на Вени...

    Аз съм този, дивият, вечно отсъстващ, забравил в теб очите си. Аз съм  баладичният, тихият, недокоснатият, с раздърпаните ръкави, с протегнатите ръце, с устремения поглед.

    Аз съм този, помниш ли? Този, за когото написа поема, на когото подари думите и живота си. Аз съм този, който вечно грешеше, бягаше, криеше се. Аз съм този - полузагубеният, празният, забравеният.

    Аз съм този, който топлеше безсънните завивки в леглото ти и който не те оставяше да спиш. Аз съм този, с дългите пръсти, които не спираха да обхождат тялото ти. Аз съм този, чиито целувки излекуваха раздраните ти устни. Аз съм този, който ти купи нова пола, защото в старата зъзнеше.

    Аз съм този, който уморен все към тебе се стремеше, който мълвеше беззвучно името ти и те молеше да го обичаш. Аз направих олтар от кръвта ти, а от мъртвите ти ръце - рози.

    Аз съм този, със старите кубинки, на които ти винаги се смееше. Аз съм този с размъкнатите суичери, които ти обожаваше да обличаш. Аз съм този, с ароматните коси, в които оплиташе пръсти, докато стенеше да не те оставям.

    Аз съм Този, забрави ли ме?

    Аз съм Той, плод на твоето болно съзнание. Аз съм този, който те чакаше пред стадиона, този, който ти посвети крилете си и от дрипите в гърдите си направи сърце, за да бъде твое завинаги.

    Аз съм този, който с лека ръка разби живота ти, който обсеби мислите ти и вчеса косата ти. Аз съм този, с прашните сини очи, които ти галеше всеки ден. Аз съм този, с детската усмивка, която те подлудяваше.

    Аз съм този, който вчера си отиде от стаята ти. Аз съм този, с безкръвното лице, което ти до болка целуваше. Аз съм този, с обърканите чувства, които ти толкова мразеше. Аз съм този, който пребори себе си, за да бъдеш ти свободна. Като вятъра...

20.02.2009 г.

София