„…пръв за теб леда пролазва…“

Да вземеш една от приятелките си и да й сложиш етикет – „Ето тази ми е най-добрата“ е трудна работа. И по принцип не съм по етикетите. Смятам, че всички хора, които в момента по една или друга причина са близко до мен във всякакъв смисъл, са ми изпратени. Те са моите ангели с невидими крила, които обаче не се двуумят да ми припомнят за моите, когато е нужно и да ги наместят удобно на гърба ми. Опитвам се да благодаря всеки ден за тях и се моля на Бог да ги пази. Но!! Сега трябва да се съсредоточим върху Деси. Тя го заслужава.

Познавам я от 26 години, дойде един ден в пощата, където работех, щура, непокорна, смела, седемнадесетгодишна и предизвикателна. Казваше точно това, което мислеше и изобщо не се сещаше, че може да е и другояче. Не беше намерила нито време, нито желание да го разбере, и днес не е… Всеки от тогавашните ми колеги би се съгласил, че от този ден нищо вече не беше същото. Деси премина точно като вихър през привидното ни пощенско безразличие. Направи толкова бели за толкова кратко време /една вмирисана пуйка беше само началото/, че аз като току – що дипломиран и открай време дисциплиниран инженер, просто загубих дар слово. Не бях намерила нито време, нито желание да разбера, че и така може… Май и днес не съм.

Ако изобщо е възможно да се промениш изцяло, ама от корен, издъно и в същото време да останеш безусловно и неотлъчно в себе си, е, това е Деси. Срещна мъжа на живота си, пак там, в пощата, той беше толкова тих и благовъзпитан, че всички веднага ги обявиха за невъзможни. Е, те са най-здравото и непоклатимо семейство, което познавам. Така както всички мислехме, че в главата й има място само за купони и компании, тя е най-организираната и грижовна майка и съпруга. Просто прелита през задълженията си и в работата, и в къщи, докато говори /с мен/ по телефона, отхвърля тонове ангажименти и проблеми, маха с ръка и продължава, като че ли нищо не е станало. Аз бих паднала от умора още на старта на нейния ден. А нейния ден започва два часа преди моя, всеки ден. Да, различни сме и то по замисъл. Докато тя стягаше редиците и маршируваше по пътя си, гордо отстоявайки здравите си патриархални принципи, повечето от които безследно изчезнали в днешния глобализиран и фискализиран свят, аз се лутах. Напусках къщи и мъже, сменях местоработи и хобита,  вдигах /и свалях/ революции за признаване, осмисляне и независимост, като едновременно не пропусках да изпадам в безусловна и неограничена сляпа нужда от хора, обстоятелства, места. Единственото, което не се променяше беше Деси. Тя ме слушаше. И плачеше с мен, даже често преди мен. И когато бях безсилна и отчаяна, и когато хвърчах в такива висоти от щастие, където тя, земната, никога не е била. Така си мислех тогава с всичката наивност, на която съм способна. Ако някой се е съмнявал, че любовта не се дава по заслуги, че е безкрайна и безпричинна, е , аз съм доказателство за това. Винаги съм се усещала абсолютно приета в нейно лице. И разбрана, но така както аз никога не съм разбирала сама себе си. Каквато и глупост да съм направила, колкото и нелогично да е било решението ми, колкото и да не е съгласна с мен, или да противоречи на нейните опори, тя е неотлъчно там, винаги. А опорите й са от най-здравия възможен стоманобетон на земята. Казал е поета „тя е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити“.  И въпреки това…. Пази крилете ми. Вдига телефона. Слуша ме с часове. Отваря ми очите, когато прекалено дълго и упорито съм ги стискала. Спира ме и ме връща в моите си релси, когато се налага. „Чакаааай, това не си ти!!“ Да имаш някой, дето знае точно кога вече не си ти и да те върне оттам е сигурно най-големия подарък от небето. С нищо, ама съвсем с нищо не съм заслужила и грам от това. И няма как да заслужа.

Ами … благодаря. Радвам се, че те има. Гледам да не говоря за всичко това, защото ти не разрешаваш. Това за теб е най-естественото нещо на света и не бива да се коментира. Обичаш да се правиш на студена и дори егоистична, но имаш най-голямото сърце на света. Благодаря ти, обичам те. Набързо и тайно, почти незабележимо те и прегръщам. Не се променяй.

„..пръв и без да се запита
прав ли си, или не си…

ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!“