4.

Стоя до прозореца и бавно съзерцавам гледката навън. В момента се вихри огромна пясъчна буря.Вече свикнах с внезапните силни пориви на ветровете, но тази е най-голямата досега. Силата на вятъра е толкова силна ,че кара цялата станция леко да се поклаща. Големи червени облаци са затулили небето и сигурно от космоса са чудесна гледка, но на мен ми действат потискащо. В ръката си стискам крачето на едното легло и неволно си играя с него. Това е единственото оръжие, което можах да измисля. Щом намерихме дамските отрязани пръсти до вратата взехме единодушно решение ,че този който е избил другите, може би все още се намира тук. Трябваше да сме готови да го посрещнем. Макар станцията да се оказа празна, никой от нас не се чувстваше в безопасност. Стамен пръв предложи някак да се въоръжим. Малко е смешно да видиш такъв огромен мъж изплашен. Но го разбирам напълно. Въпроса за оръжието обаче се оказа влудяващ. На станцията не намерихме никакви ножове или остри предмети. Лъжиците, които имахме за консервите се оказаха меки и негодни за самоотбрана.

На вторият ден именно флегматичната Елена ни даде ценната идея да използваме крачетата на леглата вместо бухалки. Всички решиха ,че това е великолепна идея и ние момчетата веднага се организирахме. Оказа се ,че леглата не са заварени и може да се разглобяват лесно. Матраците бяха прекалено тежки, но крачетата се оказаха безценни. Бяха изработени изцяло от неръждаема стомана и бяха с остри ръбове. Няколко проби в стените ни убедиха ,че това е най-доброто за нашата защита на този етап.

Противният глас от стереоколонката отново ни стряска. Проектиран е така ,че да се чува навсякъде. Кой знае защо започвам да го свързвам с неприятности.

Този път в трапезарията настроението е малко повече приповдигнато. През тези първи дни донесохме достатъчно храна и вода от ракетата, за да правим различни вкусови комбинации. Тук не може да се готви, защото няма печки. Но съчетаването и дегустирането на различен вид храни успокоява, особено момичетата. Както и позабравените игри на шах, табла и дама.

Сядам, без да пускам импровизираната ми бухалка от ръце. Не ми пука дали ще ме видят.

 - Уважаеми доброволци – проехтя гласът от Земята и незнайно защо предизвика отново в мен тревога – днес е време за първата Ви мисия на Марс. Чувствате ли се готови за нея ?

- Ти как ще се почувстваш, ако видиш отрязани пръсти на земята, пич – Обажда се Дани и ние всички я поглеждаме изненадани, защото от самото начало тя беше най-мълчаливото момиче.

 - Това е вече минало и то няма да се повтори  - кратка пауза – ако сте разумни. Нямаме нищо против ,че сте разглобили леглата, но се надяваме да поддържате станцията в добър вид за следващите доброволци.

 - Сложете им в ракетите по едно легло – изхили се Божо – и им кажете ,че тук определено не е хотел.

 - Доброволци, нужно ли е отново да Ви повтарям какъв договор сключихте ? – последва кратка тишина – станцията разполага с всички удобства и ако сте пестеливи ще ви стигнат до края на дните. След вас със сигурност ще дойдат още хора и вие сте длъжни да се спогаждате с тях.

 - Казвайте каква е проклетата мисия и стига толкова философия – повиши тон Стефан.

Гласът от Земята замълча за миг. На всички ни се стори ,че дочухме шумолене на хартия, но можеше и да е само пращенето от връзката.

 - На първият етаж в едно от гардеробчетата при скафандрите ще намерите видеокамери – започна монотонно гласът – вземете две от тях, най много три, но в никакъв случай не и всичките. Щом го направите огромната кръгла врата, която предполагам всички сте открили,  ще бъде отворена. Влизате вътре и започвате да снимате. Достатъчно е камерите да работят. Те автоматично картографират и анализират всяко място до което се докоснете.

 - И какво има зад тази врата – попитах високо аз – освен отрязани човешки пръсти.

 - Естествено образувани пещери – каза тържествено гласът.

Всички замлъкнахме. Това определено беше нещо ново за нас.

 - Когато планетата беше изследвана от непилотирани спътници – продължи да чете тържествено гласът – бяха открити огромни естествени пещери под повърхността. За съжаление сонарите ни не можаха да проникнат под марсианската почва. Когато сградата беше доставена на Марс всички се постарахме тя да се намести точно върху тях. Предполагам знаете ,че този район се нарича Кидония. Тук се намира прословутото „Марсианско лице“. Другите преди вас не можаха да изследват пещерите. Бяха заети прекалено със себе си и да избиват другите. Но вие може да се окажете първите хора в историята, които ще проникнат в тези неизследвани територии и може би ще откриете останки от древен марсиански живот. Това което знаем, е че атмосферата на Марс не достига долу, но не е изключено пещерата да Ви отведе някъде на повърхността. Усетите ли някакви промени във въздуха или стане ли Ви трудно да дишате моментално обличайте скафандрите.

 - Леле, мамууу – въздъхна Алекс.

 - Не знаем колко са дълги тези пещери, затова не се изхвърляйте още на първият ден- продължи гласът-  Ако тунелът е един вървете без проблем, но ако се окажат верига от тунели задължително навивайте след вас въже.

 - Къде ли съм го чувал това ? – гласно се попитах аз.

 - Довечера ще докладвате за първите изследвания в трапезарията. С вас ще говори лично директорът на Корпорацията. Той държи пръв да научи за вашите резултати. Това е. Тръгвайте и пишете най-новата история на космическите изследвания!

 - Нещо не им вярвам – обади се до мене Катя и стисна силно крачето си – Казват, че не знаят нищо за тези пещери. А кой по дяволите е построил тази тежка метална врата. И защо се отваря и затваря само от Земята.

Замълчах. Въпросите и при мен бяха много, но точно сега нямах търпение да видя дали наистина вратата е отворена. Почти на бегом изтичах по коридора и с вълнение установих, че тежката стоманена врата, която вчера не можахме да помръднем, наистина ни чака отворена.

Неусетно до мен застанаха и останалите.

Пред нас зееше огромна тъмна дупка. Всички я гледахме продължително, без да помръднем или кажем нещо. Любопитство, но същевременно и страх от неизвестното беше изписано на лицата на всички ни. Трябваше да се вземе решение. Можеше да не се подчиним на заповедите на Земята, но съм убеден ,че любопитството щеше да ни гризе и рано или късно някой щеше да поеме по този тъмен коридор. По добре да бяхме заедно. По добре да бъдехме единни, докато все още имахме разум.

 - Предлагам да влезем, но все пак да вземем предпазни мерки – казах високо аз и другите ме изгледаха положително – вратата е тежка, но можем да я застопорим да не се затвори обратно с някое от леглата. Така ще сме сигурни, че онези от Земята няма да ни затворят долу.

 - Няма да е проблем да се заклещи тая стомана – Божо я пипна и огледа – даже ако си поиграя мога да я разблокирам и вече да не се подчинява на земните команди. Все пак съм учил компютри и електроника.

 - Аз предлагам да оставим някой човек тук – предложи Катя – ако нещо се случи долу, да има кой да се обади на Земята.

 - От Земята не могат да направят нищо – заядливо каза Стефан – освен да ни говорят по скапаната уредба и да ни ползват като опитни зайчета. Предлагам да си сложим скафандрите.

- Съгласен съм и с двамата – намесих се аз – въпроса е … кой ще остане тук и кой ще слезе долу.

Мълчанието се проточи повече затова отново взех думата.

 - Добре ще теглим жребий ..

 - Аз ще остана – обади се силно Елена – и без това не обичам много да вървя пеша. Вие ще ми разкажете какво е било долу.

 - Аз също – Божо се усмихна притеснено – ще си поиграя с жиците на тази врата и ще направя така, че да не могат повече да я командват от земята. Уверявам Ви.

 - Добра идея – въздъхнах аз – Останалите да вървим. Нека вземем скафандрите и да видим какво има в тъмнината.

Подготовката ни отне ужасно много време и това го отдадох на факта ,че никой не бързаше. Облякохме скафандрите, намерихме камерите и проверихме дали работят. Взехме и по едно фенерче. Защитните ръкавици бяха дебели, но позволяваха да държим крачетата на леглата здраво в ръце. Един по един , сякаш влизахме на стадион поехме навътре и само след два метра настана пълна тъмнина.Включихме фенерчетата и продължихме в индийска нишка. Аз застанах начело на колоната, без да има спорове.

Никой от нас не забеляза, че отрязаните дамски пръсти са изчезнали. И досега си мисля, че ако бяхме установили липсата им нещата щяха да се развият по съвсем друг начин.

                                                                    СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ