12.
Страхът ми, че ще се окажем в капан не се оправда. От едната страна на пирамидата прозираше малко петно червена светлина. Всички се насочихме към него и го разкопахме с ръка. Веднага ни лъхна студеният и пълен с пясък, марсиански вятър. Входът беше голям, но с времето пясъкът и бурите го бяха засипвали все повече и повече, докато почти го скрият. Вратата беше правоъгълна и на пода имаше малка вдлъбнатина. Нещо ми подсказваше ,че това едва ли е изкуствено произведение. Някой беше построил тази врата, която може би е потъвала в земята.
След дългият мрак на пещерата, лъчите на залязващото червено слънце, сякаш прогориха очите ни. Аз ги присвих и усетих ,че и другите направиха това, а Катя дори се обърна с гръб към светилото. Аз отидох до Божо и с висок тон му казах.
- А сега накъде?
Сам осъзнавах колко глупаво звучи това. Сякаш бях малко дете, което се е изгубило в парка и не знае къде да отиде. Но истината беше, че наистина не знаех. Около нас беше пуст марсиански пейзаж, зад нас се издигаше пирамидата. Формите и не бяха толкова гладки, колкото тези на Земята, но изглеждаше невероятно да е естествено образувание.
Божо набързо се огледа, след което ми посочи с пръст обратният път, чертаейки го във въздуха.
- Оттук сме дошли – говореше високо той – оттук трябва да се приберем. Повярвай ми, Тони трябва да се върнем в станцията, въпреки риска. Не можем да скитаме тук вечно. Нямаме храна, а водата в скафандрите няма да стигне доникъде.
- Така е – съгласих се аз - но трябва да натоварим провизии и да измислим безопасно място, защото станцията не е. Не искам някоя нощ да се събудя с ръцете на това чудовище около гърлото ми.
- Ако всичко мине така, както съм го замислил, няма да ни се наложи повече да се притесняваме – опита се да звучи бодро Божо.
Аз отново го изгледах и се опитах да преценя изражението му. Определено нещо му се въртеше в главата, но не знаех какво е.
- Божо, какво си намислил? – попитах го директно аз – нека го обсъдим. Може да ти помогнем с Катя.
- Можеш ли да сглобяваш и разглобяваш стоманена врата, Тони? – не ми отговори директно той – можеш ли да направиш така ,че да блокираш сигнала от Земята, оставяйки ги да се ядосват и да натискат напразно копчетата?
- Нищо от това не мога, но кажи ми какво си замислил? – настоях аз – да не смяташ да се биеш с Марсчо?
- Не в никакъв случай – Божо поклати глава – дори смятам да върна крачетата от леглата на мястото им. Нищо не могат да му направят, дори да го удариш милион пъти.
- И какво в крайна сметка ще правиш, Божо? – Катя застана до мен. Очите й все още мижаха към слънцето, а лицето й беше бледо и уплашено.
Божо отстъпи крачка назад и ни погледна с лукава и хитра физиономия.
- Добре де и двамата ме притиснахте в ъгъла – заговори той бързо – ще се опитам да го подмамя някъде в капан. Но нищо не мога да кажа, докато не видя какво мога да препрограмирам в станцията. Вие ще ми помогнете определено. Въпроса е, че ще ми е необходимо време, за да премахна всичко от контрола на Земята. А през това време Марсчо може да дойде. Имам някакво чувство ,че няма да се забави много.
Двамата с Катя се спогледахме. Видях в нея същият ужас, който вероятно беше изписан и на моето лице. Станцията беше се превърнала в кошмар за всеки от нас. Там за малко не бяхме умрели. Но отново за кой ли път Божо беше прав.Не можехме да оцелеем дълго навън. В този миг просто разбрах, че сега всичко зависеше от него, каквото и да беше наумил. Ако Марсчо го спипаше, можехме направо да лягаме до него. Катя леко ми кимна и аз отново се обърнах към Божо. Стори ме се,че лицето му леко се отпусна.
- Добре, Божо – казах аз – връщаме се в станцията. Колко време смяташ, че ще ти трябва, за да прекъснеш контрола на Земята.
- Това не мога да кажа –той бавно тръгна напред – зависи какви са електрическите схеми и колко са сложни. Нека да видя какво мога да направя и тогава ще обсъдим по-подробно нещата.
Кимнах на Катя и двамата го последвахме. Дали защото вече бяхме на повърхността, дали защото съвсем скоро мярнахме станцията в далечината, но пътят обратно ни се стори много по-бърз. Макар умората отново да ни затисна в желязната си хватка, напредвахме крачка по крачка, без да говорим. Силните марсиански ветрове, този път сякаш се бяха смилили над нас. Духаше умерено и нямаше и помен от силните бури, които бях виждал от прозорчето на стаята ми. Моята любима марсианска стая. Замислих се дали прозорците на станцията още стояха широко отворени. И дали труповете на другарите ни стоят в ужасени пози на пода. Толкова бях намразил тази станция, че когато тя се мярна в далечината, аз отвърнах поглед от нея. Катя ме побутна и ми я показа, но аз отново отказах да я погледна. Сградата ми изглеждаше като живо същество, което ни приветства със злобна и хищна усмивка. Същество, в което бяха умрели толкова много хора. Неволно трепнах от мисълта, че може би вече е населявано от призраците на нашите другари. С Марсчо можеше и някак да се справим, но с призраците нямаше как. Дали щяха да обикалят станцията завинаги и всеки път когато ги срещна да ме гледат укорително и завистливо? Нима животът ми можеше да продължи след всичко това.
Катя неволно се бутна в мене и аз сякаш се събудих от сън. Вече бяхме съвсем близо. Четирите космически ракети стояха една до друга като огромни игли, а Станцията кротко ни очакваше. Прозорците бяха вдигнати отново. Явно от Земята не искаха вътре да нахлува още марсиански пясък. Или се плашеха,че можеше да предизвика подозрения сред следващата група.
Божо рязко зави и вместо към станцията ни поведе към ракетите.
- Какво ще правим там? – веднага го попита Катя, изпреварвайки и моят въпрос.
- Първо трябва да проверя нашата ракета – каза той тайнствено.
- Божо, дори и да излети някак, нямаме гориво за обратен път – контрира го Катя – толкова бързо ли го забрави?
- Повярвай ми изобщо не искам да излитам! И нямам къса памет – той я погледна особено и в погледа му прочетох раздразнение.
Бутнах Катя и я помолих тихо да не говори повече. Всички знаехме, че от Земята през цялото време ни слушат, но често пъти забравяхме за този факт. Нека не им давахме поводи да ни се смеят.
Божо доближи съвсем ракетата и натисна огромният панел за отваряне на товарния отсек, откъдето бяхме излезли. Огромната врата плавно се отвори и ми се стори, че той въздъхна дълбоко.
- Момче и момиче – каза той влизайки вътре – след малко ще се чуем по радиостанцията. Искам да стоите тук и внимателно да се оглеждате за Марсчо. Когато ви питам нещо искам да ми отговаряте веднага и да ми обяснявате точно какво виждате. Разбрано?
- Слушам, шефе – кимнах му аз.
До мен Катя само поклати глава и внезапно се огледа във всички посоки. Божо изчезна вътре и скоро се скри от погледите ни. Нямах никаква представа какво ще прави, но вярвах, че е за добро. Съжалявах, че не мога да му помогна по никакъв начин. Вече много дължахме на това момче, че нямаше как да му се изплатим в следващите няколко живота. Дълго мислих за това.
До мен Катя внезапно се облегна на мене и шлемът й леко чукна моят. Прегърнах я с една ръка. Дори през скафандъра усетих как цялото й тяло трепери.
- Катя – казах аз нежно.
- Кажи, Тони – тя надигна шлема си за да може да ме гледа в очите.
- Зададох този въпрос на Божо, докато ти спеше… – започнах аз, но тя ме прекъсна веднага.
- Защо съм се навила да дойда до тук ли ? – гласчето й беше нетърпеливо и някак детско.
За миг се вцепених, а след това за пръв път от много време се усмихнах съвсем леко.
- Значи не си спала, докато си говорихме, а само си се преструвала? – попитах аз макар да знаех отговора.
- Може ли човек да заспи в такава обстановка – тя обаче не се усмихна – бях се унесла, но вашите гласове ме събудиха. Чух всичко. Вие имате сериозни причини, но моята е съвсем детинска.
- Ще ми разкажеш ли ? – попитах аз с надежда.
- Тони, Катя, чувате ли ме? – изгърмя по радиостанцията гласът на Божо.
Двамата се стреснахме и подскочихме, сякаш ни бяха хванали да вършим нещо нередно.
- Да, чуваме те – повторих аз.
- Я погледнете дали вратата на Ракетата ще се затвори.
- Добре.
Чу се силен, машинен звук и огромната стоманена врата се плъзна нагоре. Със сигурни движения се понесе и затвори сама.
- Затвори се, Божо ? – потвърдих аз.
- А сега виж дали ще се отвори – подвикна нетърпеливо той.
Отново се чу специфичният машинен шум и вратата започна бавно да се отваря. Ние се отдръпнахме назад, докато тя послушно не се докосна в земята.
- Всичко е наред – потвърдих аз – вратата се отваря.
- Страхотно – извика Божо и връзката приключи.
С Катя отново се спогледахме. И по нейното лице беше изписано учудване и любопитство.
- Това беше най-важната работа – Божо се показа от ракетата с ликуващо лице – механизмът не беше никак сложен за препрограмиране. Сега от Земята нямат власт над нея. Нито могат да я запалят, нито да я управляват. Изцяло е на наше разположение.
Той чукна с пръст по вратата на ракетата.
- Божо, ти се забави толкова малко – възкликнах аз – нима успя за толкова време да свършиш всичко това ?
- Всъщност не беше трудно, но понеже не разбираш ти се вижда сложно – Божо доближи до мен – Сега имаме някаква сигурност. Провизиите ни са тук, освен това винаги можем да се скрием, ако Станцията ни подлее вода. Но това е най-малкото. Най-важното е, че щом сме господари на това място можем да правим с него каквото си искаме.
Понеже и двамата с Катя го изгледахме неразбиращо, той добави със съвсем сериозно изражение.
- Тук можем да примамим Марсчо и да го затворим завинаги!
© Джон Лейзър Все права защищены