3.

Хубаво е да имаш момиче до себе си. Катя непрекъснато мърда и от време на време се стряска, но нейното дишане ми действа ободряващо. Щом открихме човешките останки никое от момичетата не пожела да спи само. Претърсихме внимателно другите стаи, но повече не открихме нищо подозрително. Проблемът на Марс е ,че не можем да избягаме, където ни видят очите. Навън е полярен студ и дори със скафандрите няма да оцелеем дълго. Остава ни да прекараме нощта в станцията, изпълнени със съмнения и страх. Тъй като стаите бяха малки се оказа ,че е невъзможно всички да спим в една стая. Затова се разделихме по двойки. Просто за повече няма място на тесните легла. Имам чувството ,че ако малко помръдна ще се озова на пода.

Не мога да заспя и из главата ми летят хиляди мисли. Непрекъснато изникват  въпроси на които нямам отговор. И тогава  се блъскат в черепа ми , сякаш искат да излязат навън.

Щом се развидели ще претърсим основно сградата. След това ще се свържем със Земята и ще искаме обяснение. Човешките останки не могат да ни кажат кой знае какво, но от корпорацията със сигурност биха ни дали повече информация. Това, което ние знаем засега е твърде малко и почива на хипотези. Ясно е, че мъжът или жената е бил изяден. Засъхналата кръв под леглото, говореше за обилно угощение.  Но що за човек би изкъртил такава тежка врата и би разкъсал и изял на пода друг човек ?

Въпроси, въпроси и никакъв смислен отговор.

Съжалявам, че не разполагаме с никакво оръжие. На Земята бяха категорични – по време на мисията не трябва да разполагаме с каквито и да е оръжия. Дори и ножове. Горчив опит на предишни експедиции или страх, че можем да превърнем станцията в Дивият запад. Или да се самоубием всички наведнъж.

Катя се сепва и изписква, когато от стереоколонката започва да звучи музика. Изглежда по този начин ще ни будят всяка сутрин. Колко мило. Аз обаче отдавна съм буден и ставам, обличайки се бавно. В станцията е относително топло, но все пак не е препоръчително да ходиш по тениска и къси гащи като на Земята. Музиката внезапно прекъсва и познатият басов глас от земята започва да вибрира в колонката.

 - Всички да се събудят. Всички да се събудят. След половин час бъдете долу в трапезарията.

 - Това да не ти е казармата, бе – провиква се Катя без да е сигурна дали човекът от Земята може да ни чуе или не.

 - Ти пък все едно си ходила в казарма – поглеждам я аз.

За пръв път от снощи на хубавото й лице се появява малка усмивка. Тя обаче бързо се скрива зад облаците на съмнения, страх и неизвестности. Взимам малката карта на станцията от нощното шкафче и чертая с пръст откъде ще минем.

Колкото и да сме бързи, пристигаме последни в трапезарията. Настроението на всички е лошо, а сини кръгове около очите показват ,че не само аз не съм мигнал цялата нощ.

 - Радвам се да ви видя всички заедно, доброволци – проехтява отново басовият глас от колоните – моля седнете на голямата маса и ме изслушайте внимателно.

 - Първо вие ни изслушайте – заставам пред най близката камера и втренчвам погледа си в нея – снощи в една от стаите намерихме части от човешки труп. Няма да правим нищо докато не ни кажете какво се е случило и кой е този човек. Освен това тук няма никой, а на Земята ни казахте ,че живеят поне четиридесет заселници.

Настъпи мълчание. Всички насочиха погледите си съм мен, а след това към червените очи на камерите. Отговорът се забави толкова дълго, че вече смятах ,че няма да получа отговор.

 - Доброволецо – започна бавно гласът – това, което сте открили са останките на човек от предишната експедиция. Истината може би вече сте я разбрали. Заселниците внезапно изчезнаха. Предполагаме ,че някой е превъртял и е избил всички, след което се е самоубил или е излязъл навън и повече не се е върнал. Знаем толкова колкото и вие.

 - Глупости – подскочи Алекс и погледна съм камерата – вратата на стаята беше изкривена и разбита. Нещо е искало да влезе вътре и е успяло. Освен това не ми пробутвайте този номер ,че не знаете нищо. Щом в момента ни гледате и знаете ,че сме тук, значи сте гледали и предишните експедиции.

 - Предишните експедиции бяха провал – гласът от колонките сякаш се снижи и стана по тих – надяваме се вие да не повторите тяхната грешка. Изпълнявайте точно нашите инструкции и няма да имате проблеми с оцеляването на Марс.

 - Не им вярвам – тихо каза Катя и ме погледна с гневен поглед.

 - Аз също – кимнах и се приготвих да кажа нещо друго, но гласът ме прекъсна.

 - Доброволци. Първите няколко дни използвайте за аклиматизация. Станцията е херметизирана и атмосферата на Марс не може да ви засегне. Храната и водата Ви ще трябва да ги пренесете от ракетата с която дойдохте. Някъде на станцията също може да има запаси, но не разчитайте на това. Пренесете и всичката си техника. Тук няма да можете да гледате телевизия, но с малко повече ум ще можете да се забавлявате дори повече. Сами определете режима си. Щом минат три дни ще се свържем отново с вас. Тогава ще получите и първата си мисия.

 - Мисия ли ? – изкикоти се нервно Светла – това да не ви е Биг брадър ?

 - Може би все още не осъзнавате случващото се, но вече не сте на Земята – изрече безкрайно бавно и гневно гласът – вие сте на чужда планета. Забравете за всичко, което е било досега. Няма да лежите и спите до края на живота си. Ще имате мисии, които ще бъдат от полза за цялото човечество.

 - Не думай – обади се Стамен и скръсти огромните си ръце.

 - И какво ще представляват тези мисии – попитах аз и отново втренчих поглед в камерата.

 - Под станцията има пещери. Те са изцяло под земята, затова няма да ви трябват скафандри. Когато дойде времето ще трябва да ги проучите, снимате и картографирате. Няма да е нищо сложно, което да не знаете.

 - Пещери ли ? – попита любопитно Елена.

Гласът обаче прекъсна. Чу се характерното изпукване и колонката заглъхна.

Близо минута никой от нас не изрече нищо. Когато видях угрижените лица на другите предложих да оставим закуската за по късно и да проучим до основи станцията на която щяхме да живеем оттук насетне. Идеята допадна на всички. Колегите ми по съдба извадиха картите на сградата и усърдно ги заразглеждаха. Предложих да се разделим на две големи групи и всеки да изследва своя район. Послушаха ме, но възникна спор кой с кого да бъде. Тъй като никой не искаше да се делим само на мъже и жени теглихме жребий. Моята група се оказа от три момичета и две момчета. Без да бързаме напуснахме трапезарията и внимателно започнахме да обикаляме станцията, като от време на време поглеждахме картите.

Сградата не се оказа толкова голяма, колкото ни се струваше отвън. Разделението беше просто. Спалните изпълваха целият втори етаж, а първият се падаше на помещения за общи нужди. Малко щеше да е неприятно да се слиза през нощта до тоалетна, но не ние бяхме архитектите на това място.

Почти бяхме готови да се връщаме, когато попаднахме на огромна, кръгла метална врата в стената. Опитах се да я отворя ,но тя не помръдна. Това ме учуди, защото досега нито една врата в тази станция не беше се оказвала заключена. Какво ли имаше зад нея. Може би началото на пещерата, за която ни бяха споменали от Земята. Над нея имаше камера и само за миг ми се стори ,че малко помръдна към нас. Дръпнах по силно и в този миг Катя бързо ме потупа по рамото. Учуден я погледнах и тогава забелязах как очите на всички се разширяват от тих ужас.

Веднага проследих общите погледи и като опарен се дръпнах от вратата. Под нея имаше локвички засъхнала кръв. И два откъснати човешки пръста, чиито нокти бяха боядисани с бледосин фосфоресциращ лак.

                                                             СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ