Последните научни публикации се постараха да докажат, че най-силната, най-дълбока и безпричинна депресия обхваща хората към средата на януари. След еуфорията на коледните празници, след стотиците безсмислени покупки и подаръци, които най-често не изненадват никого, дори и децата, които вярват в дядо Коледа, след посрещането на поредната "честита" Нова, респективно изпращането на неоправдалата надеждите Стара, всъщност хората се осъзнават, че просто идва поредната година, в която джобовете им ще са още по-празни, надеждите - все по-отчаяни, мечтите - приоритет само на смелите, лудите и сънищата, и изобщо... връщат се в руслото на ежедневието, там, където няма празници, а само отегчителни, сиви делници. Главно поради тази причина към средата на януари повечето от хората изпадат в депресия, от една страна притиснати от поредното усилено приключване на календарната година, свързана с толкова много досадна и отегчителна работа и от друга, осъзнавайки колко безсмислено всъщност е всичко. Научно доказано, това състояние би трябвало да премине от само себе си - така, както се е породило, някъде към края на януари. Но не винаги се получаваше така, както науката предвиждаше, и доказателство за това беше Анелия Мечева.

Анелия бе енергична, дейна, красива за годините си жена. Заемаше висок пост в служебната йерархия, който бе придобила с годините, но не благодарение на добрия си външен вид, а на знанията, уменията и способността си да преценява и взема правилните решения на момента. Преценката и бе винаги трезва, ясна, точна и логична, но с времето, повлияна от поста си, се забелязваше неприятната тенденция да се налага. На всички и за всичко. Обикновено имаше право и това не оказваше твърде голямо влияние на работата й, която и без друго изискваше лидерски качества, но в личния живот нещата стояха другояче. Съпругът й, Милен Мечев, също борбена и влиятелна натура, се чувстваше все повече подтиснат под непогрешимия чехъл на жена си и това го караше да се усеща на моменти нещастен и незадоволен. Претенциите на Нел, както той галено я наричаше, растяха право пропорционално на годините им съвместен живот. Най-тежки бяха периодите около празниците. Депресията я хващаше някъде към средата на декември, ведно с набиращата скорост паника около пазаруването, задълбочаваше се през януари и навлизаше в апогея си през февруари. Ако имаше късмет, то към средата на март нещата се оправяха постепенно, но напоследък се налагаше да търпи непрекъснатата смяна в настроенията или по-скоро липсата на такова и през целия месец март. В старанието си да се спаси от разрушителното влияние върху психиката си, оказвано от депресираната Нел, Милен бе опитал какво ли не досега.  От изкарването на критичните дни, т.е. празниците в обикновена домашна обстановка, без дори да дават вид, че има повод за празнуване, до едномесечните круизи из Средиземно море и ваканциите по никое време в Дубай. Нищо не повлия на унищожителните пристъпи на Нел и той се примири с редуването на пълна апатия към всичко и всички, и необяснимото, безгранично озлобление, отново срещу всичко и всички. Нещата биха били непоносими, ако за негов късмет не я уталожваха частично редовните срещи с приятелките й. След всяка такава среща равновесието като че ли се възстановяваше, естествено привидно, и до следващата тяхна сбирка. Какво си говореха там, той не знаеше, но важното бе, че успяваха по женски да излеят всичко онова, което ги измъчва и да се успокоят.

Странни приятелки имаше Нел, но най-странното у тях не бяха характерите им. Естествено всяка от тях имаше своята индивидуалност и излъчване, и независимо от различията помежду си успяваха да се погаждат. Странното беше това, че всички те бяха с едно и също име - Анелия. Бяха на почти една и съща възраст и човек би си помислил, че единственото име, с което са кръщавали жените по онова време е било това. И още по-странен бе факта, че всички те бяха родени през един и същи месец на годината - септември. Отначало се забавляваше и се опитваше да даде на групичката им весели имена от сорта на "Девически кръжок" и "Клуб на Анелиите", но през годините установи странната зависимост "засилване на депресията - интензитет на срещите им" през февруари. Затова си остана така: "Клуб на Февруарските Деви". Странен бе и фактът, че от година на година групичката се увеличаваше с нова Анелия, родена под знака на Девата. Сякаш се надушваха една друга, или пък пускаха специални обяви, по които се срещаха. На Милен му се наложи да нарече всяка една по своему, в противен случай не можеше да ги разграничи. Най-старата от тях, приятелка на Нел от детинство наричаше Нели. Колкото властна и обсебваща беше Нел, толкова неуверена и плаха бе Нели. Страхуваше се от всичко и всички, за всичко и всички, колебаеше се винаги, за най-дребното нещо, двоумеше се дали с това което казва и прави не би наранила или попречила някому... Мекушава. Добре беше за Нел да има такъв съюзник на своя страна, но сама по себе си Нели бе абсолютно безполезна. Неличка се присъедини преди около 5 години. Името си дойде от само себе си - толкова добродушно, забавно и весело същество беше тя. За най-малкото нещо хихикаше, шегуваше се, а започнеше ли да разказва... След нея дойде Анелú. Кокетката в компанията. Винаги загрижена как изглежда в огледалото, да не повреди изящния си маникюр, да не скъса случайно копринения си чорапогащник. Изпадаше в криза ако дори само косъмче се отделеше от старателно подредените й вежди, или при ставането си от стола установи, че е омачкала безупречно изгладената си пола. Но си беше цяло удоволствие да наблюдаваш жена като Анелú. Не един и двама мъже затаяваха дъх при срещите си с нея. Незнайно как към компанията им се присламчи Нела. Имаше вид на грубовато, недодялано и непохватно момиче. Типична селска девойка. През повечето време си мълчеше, а кажеше ли нещо, бе ни в клин ни в ръкав. Но я търпяха. Милен не знаеше защо, явно беше ценна по своему за клуба. Нелсън беше авантюристката в групата. Отчасти шегобийка, като Неличка, отчасти нарцистична като Анелú. Носителка на щури и авангардни идеи, които сякаш не секваха нито за миг. Анелия си остана Анелия. Ако можеше да я нарича "змия", Милен с удоволствие би го направил. Ледено студена кучка, от онези които само с поглед отрезвяваха, хипнотизираха и вцепеняваха. Караха човек да се чувства не на мястото си, сякаш е малко дете, съгрешило пред родителите си. По тънките й, стиснати устни Милен никога, никъде и по никакъв повод не бе видял дори и следа от усмивка. Бррр, потръпваше дори само при мисълта за нея. Последната, която се "записа" в клуба наричаше просто Ани. Човечна, добра, майчински настроена и грижовна. Топла жена - от онези, с които на всеки мъж би му било приятно да поговори на всякаква тема. Обичлива. С такава нежност разказваше за съпруга и децата си, и ако бе имала възможността би се превърнала във втора майка Тереза. Просълзяваше се при най-малкия повод, а умилението й предизвикваха не само децата, а и всички видове животни - особено, ако са мънички и беззащитни. Готвеше прекрасно, и при всяка среща на клуба Милен беше сигурен, че именно тя осигурява почерпката на компанията. Това бяха, в общи линии всички Анелии от клуб "Февруарски Деви". До тази година. За първи път чуваше да се говори за мъж в групата. Това беше новост, но някак си обезпокоителна новост.  Нещата започваха да се променят в посока неочаквана и някак неприятна за Милен.

Помоли излязлата от кабинета Нел да го почака и почука плахо на вратата на доктор Караделиев. Вътре цареше пълно мълчание, затова Милен Мечев се престраши и открехна вратата. Докторът се бе опрял замислено на бюрото.

- Влезте, Мечев, заповядайте - сепна се Караделиев от унеса си.

- Докторе... исках само да Ви попитам... Ще се оправи ли този път?... - попита смутено Милен.

- Честно казано, Мечев... за първи път в дългогодишната си практика диагностицирам пациент като жена Ви. Да се надяваме, че с напредъка на съвременната медицина ще успеем да овладеем и този път нещата... Медикаментите, които и предписах са най-мощните в момента атипични антипсихотици, което ме кара да вярвам в добрия им ефект... поне до следващия февруари...